Английското момиче

В действителност „Отел дьо ла Мер“25 не се намираше на брега на морето. Малък, спретнат, прясно боядисан в бяло, той гледаше към устието на реката, която разделяше на две града. Алон умишлено мина край входа три пъти, преди накрая да влезе в един правоъгълен паркинг край кея. Никой от хотела не дойде да му помогне; явно не беше от този род места. Той изчака да мине една самотна кола, преди да изключи двигателя. След това, като напъха ключовете дълбоко в предния джоб на дънките си, бързо слезе от пасата. Двата куфара се оказаха изненадващо тежки. Всъщност, ако не знаеше какво съдържат, щеше да предположи, че Джеръми Фалън ги е напълнил с оловни тежести. Над главата му бавно кръжаха чайки, сякаш се надяваха да рухне под тежестта на товара си.

Хотелът нямаше фоайе в буквалния смисъл на думата, а само тясно преддверие, където мършав плешив администратор седеше зад едно бюро с вид на сомнамбул. Независимо от факта, че хотелът разполагаше само с осем стаи, на него му отне известно време, докато намери резервацията. Габриел плати в брой, нарушавайки едно от исканията на похитителите, и остави щедър депозит за непредвидени разходи.

— Има ли втори ключ за стаята? — попита той.

— Разбира се.

— Бихте ли ми го дали, ако обичате?

— Ами мадмоазел Рикар?

— Аз ще ѝ отворя.

Администраторът се намръщи неодобрително, като плъзна допълнителния ключ върху плота.

— Няма ли други? — поинтересува се Алон. — Само този ли е?

— Камериерката има ключ, разбира се. Аз също.

— И сте сигурен, че няма никой в стаята? — попита Габриел.

— Напълно — отговори администраторът. — Аз самият току-що я приготвих.

За този жест на внимание Алон сложи на бюрото банкнота от десет евро. Тя бе грабната от мръсната ръка на мъжа и изчезна в джоба на сакото, което не му беше по мярка.

— Имате ли нужда от помощ за багажа? — попита администраторът, сякаш помагането бе последното нещо, което му се въртеше в ума тази вечер.

— Не, благодаря — отговори бодро Габриел. — Мисля, че мога и сам да се справя.

Той дърпа куфарите на колелцата им по застлания с балатум под, след това направи всичко възможно те да изглеждат леки, като ги вдигна за дръжките и се заизкачва по тясното стълбище. Неговата стая беше на третия етаж, в края на слабо осветен коридор. Алон пъхна внимателно ключа в ключалката — като лекар, вкарващ медицинска сонда. Когато влезе, видя, че стаята е празна и е запалена единствено лампата на нощното шкафче, която едва мъждукаше.

Той само издърпа куфарите от другата страна на прага. След това, като затвори вратата и извади беретата си, бързо претърси гардероба и банята. Като се увери, че е сам, сложи веригата на вратата, барикадира я с всички възможни мебели от стаята и натика двата куфара под леглото. Като се изправи, телефонът, който бе взел в Кале, иззвъня за втори път.