Кралят на зимата

— Преди десет или повече години ти дойде в имението на Мадог — казах аз (Мадог беше човекът, който беше поробил майка ми. Гундлеус беше нападнал неговото село).

Танабурс кимна, спомняше си това нападение.

— Точно така, точно така. Хубав ден беше! Взехме много злато — каза той — и много роби!

— И ти направи една яма на смъртта — казах аз.

— Е и? — сви той рамене и ме погледна злобно. — Трябва да благодарим на Боговете за успехите.

Усмихнах се и леко докоснах кльощавия му врат с върха на меча.

— Но аз оживях, друиде. Оживях.

Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво му бях казал. А когато разбра, пребледня и затрепери, защото знаеше, че ако в цяла Британия имаше човек, който можеше да го убие, това бях аз. Танабурс ме беше принесъл в жертва на Боговете, но Те не бяха получили този дар поради неговата небрежност. Аз бях оцелял, а това означаваше, че по волята на Боговете можех да разполагам с живота на друида. Танабурс изпищя ужасен, защото си помисли, че ще забия острието в гърлото му, но вместо това аз измъкнах меча си от рошавата му брада и му се присмях, когато се обърна и се запрепъва през полето. Ужасно му се искаше да избяга от мен, но когато стигна до гората, където бяха потънали шепата оцелели силурци, той се обърна и вдигна костеливата си ръка към мен.

— Майка ти е жива, момче! — викна той — Жива е! — повтори Танабурс и се скри в гората.

Стоях с отворена уста, а мечът висеше в ръката ми. Не че изпитвах някакво определено чувство. Моите спомени за майка ми бяха много бледи, всъщност изобщо не помнех какви чувства е имало между нас. Но самата мисъл, че тя беше жива, преобърна целият ми свят, така жестоко както нападателите разрушиха онази сутрин замъка на Мерлин. Но после тръснах глава. Как можеше Танабурс да помни някоя робиня, след като пред очите му са минали толкова много? Той просто лъжеше, искаше само да ме разстрои, нищо повече. Прибрах меча си в ножницата и бавно тръгнах към крепостта.

Гундлеус беше поставен под стража в една стая близо до голямата зала в Каер Кадарн. През нощта празнувахме, въпреки че бяхме твърде много и порциите месо бяха малки и приготвени набързо. През по-голямата част от нощта стари приятели си разменяха новини от Британия и Бретан, тъй като много от хората на Артър бяха родени в Думнония или в някое от другите британски кралства. Постоянно обърквах имената на воините от дружината на Артър, защото те бяха повече от седемдесет човека, освен това имаше коняри, слуги, жени и деца. След време щях да знам тези имена до едно, но в онази нощ те нищо не ми говореха: Дагонет, Аглавал, Сей, Ланвал, братята Балан и Балин, Гауейн и Агравейн, Блейз, Илтид, Айдилиг, Бедуир. Запомних обаче Морфанс, защото той беше най-грозният човек, който някога бях виждал. Толкова беше грозен, че се гордееше с уродливия си външен вид, със своя извит врат, заешката си устна и безформената си челюст. Запомних и Сеграмор, защото беше черен, а аз никога не бях виждал черен човек преди, дори не вярвах, че съществуват такива хора. Той беше висок, слаб и саркастично лаконичен, макар че ако човек успееше да го убеди да разкаже нещо с неговия развален британски, той можеше да прикове вниманието на цяла зала пълна с народ.