![Злочестие [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/6/5/2/zlochestie-bg-download.jpg)
Злочестие [bg]
- Автор: Сандерсон Брендон
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-045-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Злочестие [bg]». Краткое содержание книги:
Някогашният водач на Възмездителите прегръща съдбата си на Епичен и потъва в мрака, там, откъдето няма връщане назад. Или поне всички така мислят. Но всички… грешат. Изкуплението е възможно — Меган го доказа. Не всичко е изгубено за тях. Или поне не изцяло. А Дейвид е достатъчно откачен, за да се изправи пред най-могъщия и силен Висш Епичен в опит да върне приятеля си. Или да умре, борейки се.
— Мразя ви, разбираш ли — провикна се Крадеца след мен.
Отново погледнах вътре. Той лежеше на дивана и така наистина приличаше на дете. Тийнейджър със слушалки, който опитва да игнорира света.
— Вие заслужавате това — продължи Крадеца. — Хората са зли до сърцевината си. Това доказват Епичните. Затова измирате.
Крадеца затвори очи и наведе глава назад, далеч от мен.
Потреперих, после проверих за Меган и в другата стая — сега беше претъпкана със запаси. Горе Ейбрахам продължаваше да се упражнява в кухнята. На най-горния етаж почуках на стената до малката баня — за съжаление, отново прибягвахме до използването на кофи. Накрая отново надзърнах във втората спалня.
Празна. Къде…
Чакай малко. Нещо в тази тъмна стая изглеждаше прекалено… хмм… тъмно. Учудих се и влязох, минавайки през някакво було. Меган седеше със скръстени крака на пода от другата страна. До нея имаше малка свещ. Тя гледаше през стената.
Която беше изчезнала.
Стената на скривалището просто беше… изчезнала. А оттатък нямаше и град. Меган гледаше навън към нощния пейзаж — разлюлени поля под милиард звезди. Разтриваше ръката си.
Забеляза приближаването ми и първо посегна за пистолета на пода до нея. После се успокои, щом разбра кой е.
— Здрасти — каза тя. — Нали не те събудих?
— Не — отвърнах аз и се настаних до нея. — Гледката си я бива.
— Лесно се прави. В много от разклонените възможности, Илдития не върви в тази посока. Беше лесно да намеря реалност, където градът го няма и полето е пусто.
— И какво е това? — попитах аз и се пресегнах. — Истинско ли е?
Ръката ми докосна нещо — стената от сол, но изглеждаше, сякаш докосвам празно пространство.
— Засега е само сянка.
— Но ти можеш да идеш и по-далече — казах аз. — Както направи, когато ме спаси от Летящ рицар.
— Да.
— Доведе Зарево — продължих аз, като отново опипах невидимата стена. — Не просто сянката му, не просто… проекция от другия свят. Той самият беше там.
— Виждам, че умът ти работи, Дейвид — предпазливо рече тя. — Какво мислиш?
— Има ли реалност, където Проф не се е поддал на силите си?
— Вероятно. Това е малка промяна и то много скорошна.
— Тогава може да успееш да го доведеш тук.
— Не за много дълго. Какво? Искаш да го включиш в отряда? Моите решения са временни. Това е… — Тя млъкна и отвори широко очи. — Ти не искаш нов Проф като заместител на стария. Ти искаш Проф, който да се сражава с нашия.
— Неговият страх са силите му, Меган. В началото опитах да измисля как да го надхитрим да дари силите си на някого. Обаче няма причина да го правим, докато имаме теб. Ако успееш да доведеш версия на Проф от друг свят, можем да ги накараме да се сражават и бам… задействаме слабостта на Проф. Да го принудим да се изправи срещу собствените си сили възможно най-пряко и така да му помогнем да надвие тъмнината.
Меган се умисли.
— Можем да опитаме. Но не ми харесва да разчитаме на силите, Дейвид. На моите сили.
Погледнах къде разтрива ръката си. Прясно изгорено. Погледнах и свещта.
— Това може да е единственият начин. Проф със сигурност няма да го очаква. Ако ще спасяваме Тиа…
— Ти продължаваш да искаш да се упражнявам — отвърна Меган. — Да отида по-далече, отколкото съм била преди.
— Да.
— Опасно е.
Не отговорих. Знаех, че е опасно. Знаех и че не трябва да искам това от нея. Не беше честно. Но, искри… Тиа беше в ръцете на Проф. Трябваше да направим нещо.
— Добре — каза Меган. — Ще опитам да изменя реалността още малко. Може би ще поискаш да се отдръпнеш леко от стената.
Направих го. Лицето на Меган потъмня от съсредоточаването.
И цялата сграда изчезна. Озовах се сам, увиснал в небето над един непознат свят.
23.
Стомахът ми се обърна, докато падах поне двадесет стъпки, преди да се стоваря в някакъв гъсталак. Растителността омекоти падането, но приземяването ми изкара въздуха. Лежах си там и се мъчех да дишам, ала не успявах да поема дъх. Най-сетне болезнено вкарах въздух в дробовете си.
Над мен се въртеше и люлееше изпълнено със звезди небе. Трудно ми беше да виждам с насълзените си очи. Искри… толкова много звезди имаше, при това в странни комбинации. Купове, ленти, полета от светлина върху черното. Все още не бях свикнал с това. В Нюкаго небето беше забулено с мрак от Повелителя на нощта, затова ми се налагаше да си представям звездите. С годините спомените ми станаха неясни и започнах да си представям звездите разпределени равномерно, като смътните ми спомени от детските книжки.