Английският шпионин [bg]

Дворът отвъд портата беше запустял и неприветлив — облик, придобит с годините. Човекът, който беше построил къщата, бе спечелил парите си в корабоплаването. Той я бе завещал на единствения си син, а синът, който нямаше наследници, я беше поверил на грижите на Секретната разузнавателна служба, където бе работил почти половин век. Той бе служил в редица далечни краища на империята под много различни имена, но най-вече бе известен с псевдонима Уормуд31. Службата бе дала това име на къщата в негова чест. Онези, които отсядаха там, намираха името за подходящо.

Тя бе разположена на едно възвишение в имота и бе построена от девънски камък, който бе потъмнял от годините и занемаряването. Зад нея, в другия край на неравния двор, се намираше оборът, преустроен в офиси и жилищни помещения за персонала. Когато не беше заета, вилата „Уормуд“ се охраняваше от един-единствен пазач на име Париш. Но когато в нея отсядаше някой гост — гостите винаги се наричаха „посетители“, — персоналът можеше да стигне до десет човека. Много зависеше от това какъв бе гостът и хората, от които се криеше. На „приятел“ с неколцина врагове можеше да се даде свобода да се движи из мястото. Обаче някой ирански или руски дезертьор се третираше почти като затворник.

Двамата мъже, които пристигнаха вечерта след бомбения атентат на Бромптън Роуд, бяха някъде по средата. Те се бяха появили само с няколкоминутно предизвестие, придружени от един помощник на шефовете, който използваше работното име Дейвис, и лекар, който лекуваше нелечими рани. Лекарят бе прекарал остатъка от нощта да върне към живота по-възрастния от двамата мъже. По-младият бе наблюдавал всяко негово движение.

Той беше англичанин, емигрант, човек, който бе живял в друга страна и бе говорил друг език. По-възрастният мъж беше легенда. Двама от членовете на персонала се бяха грижили за него веднъж след инцидент в Хайд Парк, в който бе замесена дъщерята на американския посланик. Той беше джентълмен, артист по душа, малко потаен, малко своенравен, но мнозина от неговия вид бяха такива. Те щяха да бдят над него, да се грижат за раните му и след това да го изпратят по пътя му. И нямаше да споменат нито веднъж името му, защото — що се отнася до тях, той не съществуваше. Той беше човек без минало или бъдеще. Той беше празна страница. Той беше мъртъв.