Английският шпионин [bg]

През първите четиресет и осем часа от неговия престой мъжът беше по-кротък от обикновено. Говореше само с лекаря, който лекуваше раните му, и с англичанина. На персонала не казваше нищо друго, освен тихо „благодаря“, когато му носеха храна или чисти дрехи. Той не напускаше малката си стая с изглед към пустошта, като единствената му компания бяха телевизорът и лондонските вестници. Мъжът поиска само едно нещо — своето блекбъри. Постоянният му охранител Париш търпеливо му обясни, че на гостите, дори и на гост от неговия ранг, не е разрешено да използват лични комуникационни устройства във вила „Уормуд“ или в рамките на нейния двор.

— Трябва да знам имената им — каза раненият мъж на третата сутрин от престоя си, когато Париш лично му занесе чай и препечена филийка.

— Чии имена, сър?

— На жената и детето. Полицията не съобщи имената им.

— Опасявам се, че не съм в състояние да ви ги кажа, сър. Аз съм само охранител.

— Намерете ми имената им — каза мъжът отново и Париш, искайки да излезе от стаята, обеща да направи всичко възможно. — Ами моето блекбъри?

— Съжалявам — отвърна Париш. — Такива са тукашните правила.

На четвъртия ден мъжът бе достатъчно силен, за да излезе от стаята си. По обяд той седеше в градината, когато англичанинът тръгна да поскита из пустошта, и беше там по залез-слънце, когато англичанинът се върна, следван от двама грохнали бодигардове. Англичанинът правеше походи всеки следобед, независимо от времето — дори и на петия ден, когато над пущинака фучеше силен вятър. Този ден той настоя да носи раница, натъпкана за тежест с каквито отломки персоналът можа да намери. Двамата бодигардове бяха полумъртви, когато се върнаха, залитайки, във вилата. Тази вечер в жилищните помещения на трансформирания обор те говориха приглушено с благоговение за мъжа с почти свръхчовешка сила и издръжливост. Единият от бодигардовете беше бивш боец от САС и смяташе, че разпознава отличителните белези на полка. „Долавя се в походката му — каза той — и в начина, по който очите му наблюдаваха очертанията на терена. Понякога изглеждаше така, сякаш го виждаше за първи път, а друг път сякаш се питаше как е могъл въобще да го напусне.“ Бодигардовете бяха охранявали във вилата всякакви хора — дезертьори, шпиони, разкрити полеви агенти, измамници, търсещи пари, осигурени от данъкоплатците, — но този човек бе различен. Той беше специален. Беше опасен. Той имаше тъмно минало. И може би светло бъдеще.