Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

щом като лудият наглед [844] със него нищо общо няма? Било би лудост свръхголяма, ако се хване в тоз капан. Все тъй измъчва се Тристан, [848] че тя не го е разпознала и казва: — Бяхте ми отдала сърцето си изцяло, мила кралице; бяхте ме пленила [852] със благородство несравнимо. Днес със притворство доловимо отвръщате ми и за мен сдържаността ви този ден [856] е равностойна на измяна. Нали, Изолда, не остана далече времето, когато обичахте ме чисто, свято, [860] и любовта ни Марк принуди от двора си да ни прокуди? И хванали се за ръце, с изпълнено с любов сърце, [864] напуснахме сами палата, намерихме подслон в гората във пещера със свод чудесен. Макар че входът беше тесен, [868] тя ни изглеждаше така, като че майсторска ръка за нас нарочно бе създала една великолепна зала119. [872] Аз в тази пещера научих Хюсден, ловджийското си куче, да спре да лае. Със Хюсден и с моя ястреб всеки ден [876] в гората дивеч аз улавях и тъй храна за нас набавях. Спомнете си деня, когато Марк и джуджето120 сред гората [880] ни свариха, дордето спяхме. Добре, че разделени бяхме! Като че бях предвидил аз да сложа меча между нас. [884] Марк свалил свойта ръкавица и на лицето ви, кралице, я сложил, за да ви прикрие от слънцето. Тогава ние [888] сме спали там съвсем невинно. Като видял, че безпричинно в Изолда се е усъмнил, Марк лесно своя гняв смирил [892] и пратил вест по свои хора до нас да се завърнем в двора. Тогава ви дарих Хюсден. Къде е той сега? — При мен, — [896] отвръща тя. — Бранжиен, идете и кучето ми доведете!         Бранжиен отива незабавно, Хюсден я среща с радост явна, [900] тя го отвързва и веднага то към кралицата побягва. Щом вижда го, Тристан подема: — Ела, Хюсден! Аз ще те взема [904] и ще те отведа със мен.         Щом разпознава го, Хюсден усеща радостна възбуда, такава чак, че аз се чудя [908] могло ли би на друго куче подобно нещо да се случи, ако стопанина си драг след дълго време срещне пак. [912] Момент небивал е това. Хюсден със вдигната глава с отскок се към Тристан насочва и много свойски той започва [916] да се умилква: тропка с крак, с муцунка гали го… Та как такава гледка се описва121!         В тоз миг Изолда се стъписва, [920] от срам дори се изчервява, щом вижда как се доверява на своя господар Хюсден. А как се зъби, настървен, [924] срещу които пожелаят със него да се поиграят. Не смее никой друг освен кралицата или Бранжиен [928] до кучето да приближи. То за Тристан така тъжи, като че е на смърт ранено, и е към всички озлобено. [932] Тристан го милва по нослето и казва на Изолда: — Ето, то куче е, но не забравя кой времето си посвещава [936] да го отгледа и дресира. Каква привързаност намирам в едно животно! А във вас, във своята любима, аз [940] откривам само непочтеност.         От тези думи мигновено кралицата се изпотява, трепери цяла, пребледнява… [944] Тристан подхваща пак: — Любима кралице, с доблест несравнима преди държахте се към мен. Спомнете си за онзи ден, [948] когато Марк ни свари спящи между овошките цъфтящи. Видял безспорната измяна, той се оттегли със закана [952] да ви убие122… Милостив бе Бог! А аз бях предвидлив, реших се да се разделим, че инак срам неизличим [956] очакваше ви. И тогаз получих ценен дар от вас: чудесен пръстен — чисто злато. — Бих ви повярвала, когато [960] ми го покажете.         Тогава той тутакси й го подава. Изолда в пръстена се взира, сълзи в очите й напират, [964] тя кърши пръсти от почуда, като че стига до полуда: — Ах, колко съм нещастна, Боже! — възкликва тя. — На друг не може [968] да е тоз пръстен. Моят мил е мъртъв. Кой би утешил една кралица толкоз клета?         Той от съчувствие обзет е [972] и казва: — Вие сте красива, Мадам, и сте добра… Не бива да ви тормозя още аз със променения си глас. [976]         След туй възвръща си гласа, тя го познава на часа123, прегръща го и го целува. Тристан от щастие ликува [980] и казва на Бранжиен: — Идете, приятелко, и донесете вода, че искам да измия лицето си, за да открия [984] същинския си вид.         Бранжиен откликва… Само след момент Тристан лицето си изтрива, Изолда вижда го красиво, [988] каквото е било преди, и до любимите гърди ощастливена се притиска. Тя му признава, че не иска [992] той никъде да заминава, дори подслон му обещава, за да прекарат там нощта. Тъй сбъдва се една мечта: [996] в прегръдките си той я грабва и нищо друго не му трябва.