Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

въпрос? — За вашата — додава мъжът. — Тристан стои пред вас; злочестият Тристан съм аз. [620] Тъй по Изолда съм увлечен, че в нищичко не виждам вече спасение. — Не е възможно да сте Тристан. [624] А той, тревожно, мълви: — Не помните ли как мъгливия ирландски бряг (и то под моята закрила) напуснахте. Днес мойта мила [628] Изолда дръзна да твърди, че с мене никога преди не се е срещала… И двете вас водеше ви за ръцете [632] кралицата114. Тя мен тогаз помоли да съм вечно с вас и аз й обещах… Тя тури на кораба ни малко буре [636] със препоръката да бдите над него. Влязохме в открито море и много топло стана, в пот плувнах, жажда ме обхвана, [640] един прислужник115 отзова се, като ми даде да разквася устата си, и с жест припрян отвара в сребърен стакан [644] от бурето наля ми той. Понеже беше страшен зной, и на Изолда аз предложих с отвара да си уталожи [648] сред морските вълни жадта: тъй от стакана пи и тя. Тогава беше ни приятно, но елексирът вероятно [652] впоследствие ни причини безброй неволи и злини. Да, случилото се било единствено за наше зло. [656] Уви, Бранжиен, уви, така е. — Не! — казва тя. — Това лъжа е. — Лъжа ли е? Откакто в нея се влюбих, тя на друг не смее, [660] освен на вас, да довери, че в двама ни любов гори? Туй знаете го само вие и ние никога не крием [664] това, що помежду ни става.         Без вече да му възразява, Бранжиен излиза, за да иде Изолда в стаята да види, [668] усмихва й се съучастно и казва й пределно ясно: — Тристан е той… Тя пребледнява и чувства, че й прилошава, [672] като че има болест тежка. Бранжиен се втурва на прибежки и се завръща със Тристан. От силни чувства обладан, [676] опитва той да я прегърне, но тя успява да извърне главата си пред този порив. Не знаейки какво да стори, [680] поти се тя, трепери цяла, като че ли би всичко дала в стремежа си да го избегне. Едва успял да се облегне, [684] съвсем объркан, на стената, Тристан разкрива си душата пред нея с трепетни слова: — Нима, Изолда, и това [688] ще трябва от Бранжиен и вас да понеса аз в този час? Това ли доживя Тристан — да се почувства тъй презрян? [692] В кого да вярвам отсега, щом ме презирате така, че не можахте този ден да си припомните за мен. [696] А аз безспирно (денем, нощем) по вас копнея и все още си мисля, че не ще престане да ви вълнува любовта ни. [700] Щом някой истински обича, от спомена не се отрича и миналото не презира116. Дордето изворът извира, [704] пои той тучната морава; пресъхне ли — ненужен става. Така е и със любовта: пресъхне ли, престава тя [708] наслада, радост да доставя.         Изолда поглед му отправя и казва: — Нищо не разбирам, приятелю. И не намирам [712] във вас аз нищичко, което да ми напомня за лицето на моя мил. С настойчив глас той казва й: — Тристан съм аз. [716] Спомнете си как сенешалът предупредил бе лично краля, че заедно със теб живяхме и че едно легло деляхме. [720] Една нощ (спомням си, че беше през зимата и сняг валеше), той по следите ми вървял и под прозореца ви спрял: [724] удобно място, откъдето да наблюдава туй, което се върши вътре, за да може на краля всичко да доложи. [728]