Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

далеч от всякакви злини. Ами къде е днес Бранжиен, [176] която също и на мен отвара ми наля в стакан? От нея беше пил Тристан (ах, колко страда оттогаз!), [180] пи и Изолда, пих и аз132. Я нека каже тя сега пред вас не беше ли така. Ако Изолда отрече, [184] тогава да допуснем, че туй сън било е. Я се взрете, кралю, в лика ми и кажете дали със своя образ чист [188] не ви приличам на Тантрис. (Сега сложете трис пред тан и ще получите Тристан133). Кралю, аз скачах през реката, [192] като стрели тръстики мятах, дори и корени ядях, но в своите ръце държах кралица… Още куп неща [196] ще ви разкажа, ако ща. Марк спира го: — Не ща да знам.         В тоз миг, умирайки от срам, Изолда казва: — Замълчете [200] и с глупостите престанете! — Ако това ви притеснява, то никак мен не ме смущава. — Със луди се не занимавай, [204] а срещнат ли те, отминавай134! — извикват рицарите… Но Тристан, той знае си едно и продължава: — Извинете, [208] кралю, но я си припомнете за случката, когато бяхте на лов, когато ни видяхте в колиба от клонак да спим. [212] Нарочно своя меч любим положил бях помежду нас и на заспал се правех аз. Пряк слънчев лъч се бе проврял [216] през клоните и бе огрял лика на вашата кралица. Тогава взехте ръкавица, и с нея слънцето прикрихте, [220] а после се отдалечихте. Нима не помните това135?         С наведена от срам глава, в палтото скрила си лицето, [224] тя казва: — Нека са проклети от мен моряците, които не хвърлиха ви във вълните, а с кораба на този бряг [228] доведоха такъв глупак!         Тристан подхваща пак: — Госпожо, заклевам се, че ако можех да ви разкрия кой съм аз [232] и ако насаме със вас окажа се поне за малко, не ще ви спрат вас ни ключалки, ни порти, ни стени високи, [236] ни разпоредбите жестоки на краля. Аз съм всеки ден с тоз златен пръстен, подарен от вас при нашата раздяла. [240] Така ми е опротивяла онази среща!… Утешение за ежечасното мъчение в целувките ви ще открия. [244] Такваз е мойта орисия: без вас, смъртта ще е отрада. Дори Идер не е тъй страдал на крал Артур зарад жената136. [248] За вас напуснах си страната, в Испания се запилях и никой близък свой не бях предупредил, че съм нататък, [252] дори на Каердин сестрата. След като дълго скитах аз, реших да дойда пак при вас. Ако не ми се отдадете, [256] госпожо, сигурна бъдете, че ще си тръгна натъжен, завинаги обезверен.         Той млъква… Всички се навеждат [260] един към друг и се споглеждат: „Май кралят ще му хване вяра.“ А Марк нарежда да изкарат коне с ловджийски амуниции, [264] да пуснат ловните му птици, за да ги види как налитат на жерави във висините и да се радва до забрава. [268] И ето, че Тристан остава сам във тържествената зала. Изолда, страшно пребледняла, в покоите си се прибира [272] и след като Бранжиен намира, обзета от небивал смут, й казва: — Чу ли онзи луд? Говори странно той, нали, [276] (дано го треска повали!). Как точно е осведомен за случките с Тристан и с мен. Тристан… За него аз умирам, [280] а той защо ли ме презира? Бранжиен, във залата иди и лудия ми доведи…         Тристан зарадван забелязва [284] Бранжиен да влиза. Тя му казва: