Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

— Защо стоиш тук сам, глупако? Върви, кралицата те чака! Ти май заслужи си въжето, [288] лудетино, с това, което пред толкоз хора наговори. — Не. Не, Бранжиен. Добре го сторих. Един по-луд от мен сега [292] на кон се качва. — Как така и името ми си научил? — Преди години туй се случи. Ако съм луд, не е вината [296] у мене, а у вас самата. Защо, за ваше изкупление, кралицата с обезщетение обидата не намали. [300] Не искам много. Та нали за службата ми137 четвъртина, за мъката ми половина — такваз цена не е висока? [304] Въздиша лудият дълбоко, Бранжиен внимателно се взира във тялото му и намира, че е наистина прекрасно138. [308] И тутакси й става ясно, че мнима му е лудостта, че друга му е болестта… — Сеньор, благословен бъдете! [312] За мойте думи ми простете! Дано кралицата и аз за срам не станем зарад вас! — Не съм засегнат никак даже. [316] Бранжиен го моли да разкаже живота си, но настоява да не ги вече заблуждава, че рицарят Тристан е с тях. [320] — Добре ще да е да не бях Тристан! Но билето, което изпих на кораба в морето, сърцето и ума ми хвана [324] така жестоко, че роб станах на любовта. Бог да е с мен! Дано не види хубав ден тоз, който с билки и ликьори [328] го бе приготвил; той ми стори неподозирана злина. И вие имате вина пред мен, защото във багажа [332] го бяхте взела. Ще ви кажа, Бранжиен, че само аз, Тристан, бях от бедата сполетян. Това, че от любов линея, [336] изглежда е игра за нея.         Сега Бранжиен го разпознава и го за прошка умолява, а той я хваща за ръка [340] и я целува със молба каквото може да направи (и то без много да се бави), тъй че плана си въжделен [344] да види той осъществен. Бранжиен му прави знак с ръка да я последва и така в Изолдината стая влизат. [348] Изолда гледа го отблизо, но още има му гарез заради казаното днес. Тристан учтиво поздравява: [352] — Кралице, Господ да ви дава добро, на вас и на Бранжиен! Ако Изолда иска мен да изцери, дорде е време, [356] „приятел“139 нека нарече ме. Мен любовта ме угнетява, а милост тя не проявява. И глад и жажда преживях, [360] на голата земя аз спях и въпреки това страдание не ме налегна отчаяние. Дано Бог, който на софрата [364] във Кана променил водата на вино, свише я застави140 от лудостта да ме избави.         Мълчи Изолда, а Бранжиен [368] я стрелва с поглед възмутен: — Госпожо, тъй ли се посреща мъж в плен на толкова гореща любов, която няма равна? [372] От нея страда той отдавна. Това Тристан е, погледнете и на врата му се хвърлете. Той като луд се е остригал [376] заради вас. — Бранжиен, я стига! Ако на пристана го бяхте видяла тази сутрин, щяхте по външността да разберете, [380] че е един циник несретен. Съвсем различен с мен би бил Тристан, не би си позволил шеги тъй груби и обидни. [384] — Госпожо, всичко бе привидно: преструвах се на глуповат, за да не бъда разпознат. Обичам ви така дълбоко, [388] а вие грубо и жестоко отнасяте се днес към мен. Спомнете си Гамариен141, когато силом ви отвлече. [392] На помощ кой ви се притече? — Наистина Тристан спаси ме. Но той изобщо несравним е със вас, сеньор… Тристан се радва, [396] че лъч надежда се прокрадва