Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Ти ловиш риба в мътна вода…

— Прости ми.

— Бреме… то ми е възложено от другите. — Той бавно разпери ръце: — можех ли да не го приема?

Абатът затаи дъх. Известно време в колибата се чуваше само вятърът. „Върху това безумие лежи печатът на божествеността! — помисли дом Пауло. — В днешно време еврейската общност е разсеяна на малки групи. Бенеамин вероятно е надживял децата си и по някакъв начин е станал изгнаник. Този стар израилтянин може да странствува с години и да не срещне никой от своите сънародници. Навярно в самотата си е дошъл до убеждението, че е последният, единственият. И като последен е престанал да бъде Бенеамин, превърнал се е в Израил. В душата му петхилядолетната история се е превърнала в история на собствения му живот. Неговото «аз» се е превърнало във величественото «ние».“

„Но и аз — мислеше дом Пауло — съм част от някаква общност и цялост. Аз също съм презиран от света. Наистина, за мен «аз» и «моят народ» все още са две различни неща. А за теб, приятелю, това различие се е замъглило. Това бреме от други ли ти е възложено? И ти си го приел? Колко ли трябва да тежи? И колко би тежало, ако го приемех аз? — Той трепна и тръсна глава. — Не, не. Този товар ще те смачка. Той не е по силите на никой човек, спаси ни Христос. Да бъдеш прокълнат за своята вяра — дори това е непосилно бреме. Можеш да понесеш проклятията, но тогава… следва ли да приемеш безсмислието, което се крие зад проклятията, безсмислието, което заставя един да отговаря не само за себе си, но и за всеки представител на своята раса или вяра, като за свои собствени? Да приемеш това така, както се опитва да го направи Бенеамин?

Не, не.“

И още, собствената вяра на дом Пауло му казваше, че бреме винаги е имало, имало го е от Адамово време… това бреме се налага от дявола-изкусител. Бремето лежи върху всяко поколение още преди раждането му, бремето на първородния грях. Нека глупакът го оспорва. Този глупак с голям възторг приема другото наследство — на родовата слава, на добродетелите, тържествата и благородството, които го правят „смел и великодушен по рождение“ и при това без никакъв протест — виждате ли, той не е направил нищо да заслужи това наследство, освен, че се е родил човек. Този протест остава за полученото в наследство бреме, което го прави „виновен и отхвърлен по рождение“; и за да не чува тази присъда, той плътно затваря ушите си. Несъмнено тежко бреме. Вярата му подсказваше също, че това бреме ще бъде свалено от него от този, който висеше на кръста над олтара. Печатът на това бреме беше по-лек от тежестта на първородното проклятие. Той не можеше да си наложи да каже това на стареца, въпреки че той и така знаеше за вярата му. Бенеамин търсеше друго. Последният стар евреин самотно стоеше на платото и изкупваше греховете на Израил, и чакаше Месията, и чакаше, и чакаше, и…