Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
И той се обърна към изсъхналия ручей.
— Почакай, Бенеамин. Вземи си козата, иначе ще я дам на селяните. Не искам тя да тича из абатството и да блее в църквата.
— Това не е коза — възрази отшелникът. — Това е животното, което е видял нашият пророк и то е било създадено да го язди жена. Препоръчвам ти да я прокълнеш и да я отведеш в пустинята. Нима не виждаш, че има раздвоени копита и дъвче дъвка.
Той отново си тръгна.
Усмивката на абата помръкна.
— Бенеамин, ти наистина ли се каниш отново да се изкатериш на своята планина, без да кажеш на приятеля си дори довиждане?
— Довиждане — подхвърли старият евреин и, негодувайки, се отдалечи. След няколко крачки се спря и погледна през рамо:
— Не се прави, че това те засяга — каза той. — Изминаха пет години, докато благоволиш да навестиш „стария си приятел“. Ха!
— Ето каква била работата! — промърмори абатът. Той се сепна и забърза след стария евреин. — Бенеамин, отдавна исках да дойда, но бях много зает.
Отшелникът се спря.
— Добре, Пауло, щом вече си тук…
Неочаквано той се разсмя и прегърна абата.
— Всичко е наред, стари мърморко — каза отшелникът.
— Аз ли съм мърморко?
— Добре, съгласен съм, че и аз имам особености. Последното столетие беше за мен много тежко.
— Чувах, че си замервал с камъни послушниците, които са идвали тук, за да прекарат в пустинята дните на великите пости. Истина ли е? — Той погледна отшелника с мек упрек.
— Само дребни камъчета.
— Обрасъл с мъх стар сухар!
— Добре, добре Пауло. Един от тях веднъж ме взе за моя далечен родственик Лейбовиц. Той помисли, че съм изпратен да му предам някакво послание… пък и другите ви безделници помислиха същото. Не искам това да се повтори, затова понякога ги замервам с камъчета. Ха! Не искам пак да ме вземат за този мой родственик, защото той прекъсна всякакви отношения с мен.
Свещеникът го изгледа с недоумение.
— За кого са те взели? За светия Лейбовиц? Остави, Бенеамин! Отиваш твърде далече.
Бенеамин повтори като припев:
— Взе ме за моя далечен родственик Лейбовиц, затова хвърлях камъчета по него!
Дом Пауло напълно се обърка.
— Светият Лейбовиц е умрял преди дванадесет столетия. Как е въз… — той млъкна и внимателно погледна стария отшелник.
— Добре, Бенеамин, да не започваме отново този ужасен разговор. Ти не може да си живял дванадесет сто…
— Дреболия! — прекъсна го старият евреин. — Аз не казвам, че са минали дванадесет столетия. Това се случи само преди шестстотин години. Много след времето, когато е умрял вашият светия. Ето защо беше така нелепо. Разбира се, по това време вашите послушници са били много по-набожни и наивни. Помня, че се казваше Франциск. Бедното момче. По-късно го погребах. Предай в Новия Рим, където могат да го изкопаят. Тогава ще получите неговия скелет.
Абатът, който се промъкваше през москитовите шубраци, като водеше след себе си коня и козата, гледаше стареца с учудване. „Франциск? — чудеше се той. — Това трябва да е благородният Франциск Джерард от Юта. Този, комуто един богомолец веднъж показал мястото на старото убежище, така беше… но това се беше случило преди там да възникне селище, преди шест столетия и сега старчокът заявява, че този богомолец е бил самият той?“ Понякога абатът се чудеше, откъде Бенеамин знае толкова подробности за историята на абатството, че да може да си съчинява такива правдиви приказки. Навярно от поета.
— Това беше по времето, когато се занимавах с други неща — продължаваше старият евреин. — Мисля, че такава грешка може да бъде разбрана.
— Занимавал си се с други неща?
— Бях странник.
— И се надяваш, че ще повярвам в тази измислица?
— Х-м! Поетът, например, ми вярва.
— Разбира се. Поетът за нищо на света не би повярвал, че благородният Франциск е срещнал светия. Той го счита за свръхестествено. По-скоро би повярвал, че е срещнал теб… преди шестстотин години. Съвсем естествено обяснение.
Бенеамин се усмихна накриво. Пауло наблюдаваше как той спусна пробита дървена чашка в кладенеца, изпразни я в своя мях и отново я спусна. Изворът беше жив и пълноводен по същата, предизвикваща страх причина, както и източника на памет у стария евреин. „Но наистина ли е незнаен този източник“ — мислеше настоятелят. Като не се брои заблуждението, че е по-стар от самия Матусаил, старият Бенеамин изглеждаше напълно нормално за начина му на живот.