Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Добре, добре Пауло. Един от тях веднъж ме взе за моя далечен родственик Лейбовиц. Той помисли, че съм изпратен да му предам някакво послание… пък и другите ви безделници помислиха същото. Не искам това да се повтори, затова понякога ги замервам с камъчета. Ха! Не искам пак да ме вземат за този мой родственик, защото той прекъсна всякакви отношения с мен.

Свещеникът го изгледа с недоумение.

— За кого са те взели? За светия Лейбовиц? Остави, Бенеамин! Отиваш твърде далече.

Бенеамин повтори като припев:

— Взе ме за моя далечен родственик Лейбовиц, затова хвърлях камъчета по него!

Дом Пауло напълно се обърка.

— Светият Лейбовиц е умрял преди дванадесет столетия. Как е въз… — той млъкна и внимателно погледна стария отшелник.

— Добре, Бенеамин, да не започваме отново този ужасен разговор. Ти не може да си живял дванадесет сто…

— Дреболия! — прекъсна го старият евреин. — Аз не казвам, че са минали дванадесет столетия. Това се случи само преди шестстотин години. Много след времето, когато е умрял вашият светия. Ето защо беше така нелепо. Разбира се, по това време вашите послушници са били много по-набожни и наивни. Помня, че се казваше Франциск. Бедното момче. По-късно го погребах. Предай в Новия Рим, където могат да го изкопаят. Тогава ще получите неговия скелет.

Абатът, който се промъкваше през москитовите шубраци, като водеше след себе си коня и козата, гледаше стареца с учудване. „Франциск? — чудеше се той. — Това трябва да е благородният Франциск Джерард от Юта. Този, комуто един богомолец веднъж показал мястото на старото убежище, така беше… но това се беше случило преди там да възникне селище, преди шест столетия и сега старчокът заявява, че този богомолец е бил самият той?“ Понякога абатът се чудеше, откъде Бенеамин знае толкова подробности за историята на абатството, че да може да си съчинява такива правдиви приказки. Навярно от поета.

— Това беше по времето, когато се занимавах с други неща — продължаваше старият евреин. — Мисля, че такава грешка може да бъде разбрана.

— Занимавал си се с други неща?

— Бях странник.

— И се надяваш, че ще повярвам в тази измислица?

— Х-м! Поетът, например, ми вярва.

— Разбира се. Поетът за нищо на света не би повярвал, че благородният Франциск е срещнал светия. Той го счита за свръхестествено. По-скоро би повярвал, че е срещнал теб… преди шестстотин години. Съвсем естествено обяснение.

Бенеамин се усмихна накриво. Пауло наблюдаваше как той спусна пробита дървена чашка в кладенеца, изпразни я в своя мях и отново я спусна. Изворът беше жив и пълноводен по същата, предизвикваща страх причина, както и източника на памет у стария евреин. „Но наистина ли е незнаен този източник“ — мислеше настоятелят. Като не се брои заблуждението, че е по-стар от самия Матусаил, старият Бенеамин изглеждаше напълно нормално за начина му на живот.