Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Ще пиеш ли? — предложи отшелникът, протягайки чашката.

Абатът сви рамене, но прие, за да не обиди отшелника и изпи на един дъх тъмноватата течност.

— Не е ли достатъчно добра? — попита Бенеамин, като го разглеждаше. — Аз самият не я пия. — Той потупа мяха. — Това е за животните.

Абатът почувствува буца в гърлото си.

— Променил си се — каза Бенеамин, като все още го разглеждаше. — Станал си по-слаб и блед, като сирене.

— Боледувах.

— Ти и в момента изглеждаш болен. Да се качим горе, в моята колиба, ако това няма да те измори твърде много.

— Вече съм наред. Неотдавна се чувствувах зле и докторът ме посъветва да си почина. Ха! Ако не очаквахме посещение на важен гост, аз дори не бих обърнал внимание на това. Но той пристига и аз трябва да съм отпочинал; посещението ще бъде тежко.

Те се катереха по пресъхналото русло. Бенеамин се огледа, усмихна се и поклати глава.

— Да яздиш десет мили из пустинята — това ли ти е отдихът?

— За мен е отдих. И много ми се искаше да те видя, Бенеамин.

— Какво ще кажат в селцето? — насмешливо попита старият евреин. — Ще си помислят че сме се помирили и това ще навреди и на моята и на твоята репутация.

— Нашите репутации никога не са имали особено значение, нали?

— Да — съгласи се Бенеамин и добави многозначително: — досега.

— Все още ли чакаш, стар евреино?

— Разбира се — сопна се отшелникът.

Изкачването се видя уморително на абата. Той спира два пъти да почине. Докато се добираха до равната площадка на върха, той съвсем отпадна и трябваше да се подпира на слабата ръка на отшелника, за да не падне. Бавен огън се разгаряше в гърдите му, предпазвайки го от допълнително претоварване, но силният спазъм, който го измъчваше преди, премина.