Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
— Ще пиеш ли? — предложи отшелникът, протягайки чашката.
Абатът сви рамене, но прие, за да не обиди отшелника и изпи на един дъх тъмноватата течност.
— Не е ли достатъчно добра? — попита Бенеамин, като го разглеждаше. — Аз самият не я пия. — Той потупа мяха. — Това е за животните.
Абатът почувствува буца в гърлото си.
— Променил си се — каза Бенеамин, като все още го разглеждаше. — Станал си по-слаб и блед, като сирене.
— Боледувах.
— Ти и в момента изглеждаш болен. Да се качим горе, в моята колиба, ако това няма да те измори твърде много.
— Вече съм наред. Неотдавна се чувствувах зле и докторът ме посъветва да си почина. Ха! Ако не очаквахме посещение на важен гост, аз дори не бих обърнал внимание на това. Но той пристига и аз трябва да съм отпочинал; посещението ще бъде тежко.
Те се катереха по пресъхналото русло. Бенеамин се огледа, усмихна се и поклати глава.
— Да яздиш десет мили из пустинята — това ли ти е отдихът?
— За мен е отдих. И много ми се искаше да те видя, Бенеамин.
— Какво ще кажат в селцето? — насмешливо попита старият евреин. — Ще си помислят че сме се помирили и това ще навреди и на моята и на твоята репутация.
— Нашите репутации никога не са имали особено значение, нали?
— Да — съгласи се Бенеамин и добави многозначително: — досега.
— Все още ли чакаш, стар евреино?
— Разбира се — сопна се отшелникът.
Изкачването се видя уморително на абата. Той спира два пъти да почине. Докато се добираха до равната площадка на върха, той съвсем отпадна и трябваше да се подпира на слабата ръка на отшелника, за да не падне. Бавен огън се разгаряше в гърдите му, предпазвайки го от допълнително претоварване, но силният спазъм, който го измъчваше преди, премина.
Кичури от козината на синкавата коза-мутант прелетяха покрай него и изчезнаха сред москитовите дървета. За негово учудване горе платото беше покрито с повече растителност, отколкото в подножието, макар да не се забелязваха източници на влага.
— Това е пътят към моя дом, Пауло.
Колибата на стария евреин се състоеше от една стая без прозорци, стените й бяха направени от прости камъни, без мазилка и през дупките духаше. Покривът бе от тънки пръчки, повечето изпочупени и покрити с боклуци, слама и кози кожи. На широк плосък камък, поставен на невисок стълб до вратата, имаше надпис на древноеврейски:
Размерът на буквите и явният опит за самореклама заставиха абата да се усмихне и да попита:
— Какво означава това, Бенеамин? Или има за цел да привлича търговците?
— Какво означавали? Означава: „Шатрите са поставени тук“.
Абатът изсумтя недоверчиво.
— Добре, можеш да се съмняваш. Но щом не вярваш на това, едва ли ще повярваш на надписа, изписан от другата страна на камъка.
— Обърнатата към стената?
— Именно, обърнатата към стената.
Стълбът стоеше близо до прага, така че между стената и плоския камък имаше разстояние няколко дюйма. Пауло се наклони и погледна в тясната цепнатина. Трябваше му време, за да разбере, че на обратната страна има надпис, изписан с по-дребни букви:
— Обръщаш ли понякога камъка?
— Да обръщам камъка? В такова време? За луд ли ме смяташ?
— И какво означава този надпис?
— Хммм-хннн! — провлачи отшелникът, отклонявайки се от прекия отговор. — Но продължавай ти, който не можеш да прочетеш надписа на обратната страна.
— Но точно пред него се намира стената.
— Винаги я е имало, нали?
Свещеникът въздъхна.
— Добре, Бенеамин, аз знам какво си поискал да напишат „на входа и вратите“ на твоя дом. Но само ти можеш да измислиш да се обърне надписът с лицето надолу.
— С лицето навътре — поправи го отшелникът. — Докато шатрите не бъдат възстановени в Израил… Но, хайде да не се дразним, докато не си починеш. Ще ти дам мляко и ти ще ми разкажеш за този гост, който така те безпокои.
— В моята манерка има малко вино, ако искаш — каза абатът, като се отпусна с облекчение върху камарата кожи. — Но не ми се иска да говоря за дом Тадео.
— Да? Ето кой бил…
— Ти си чувал за дом Тадео? Кажи ми, как успяваш да знаеш всичко за всички, без да напускаш тази планина?
— Някой слуша, друг вижда — насмешливо отвърна отшелникът.
— Кажи ми, какво мислиш за него?
— Не съм се срещал с него. Но мисля, че той ще се превърне в болка. Болката от раждането, вероятно, но болка.
— Болка от раждането? Ти действително ли вярваш, че вървим към ново възраждане? Престани да се подсмихваш тайнствено, стар евреин такъв, и си кажи мнението. Длъжен си да имаш мнение. Винаги си имал. Защо е така трудно да се спечели твоето доверие? Нима не сме приятели?