Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— А, ето! — извика Бенеамин, като подскачаше нагоре-надолу. — Веднъж те заставих да търсиш доводи! Ха! Добре, това не е важно. Аз самият използвам едва няколко думи, но никога не съм уверен, че Той и аз имаме предвид едно и също. Предполагам, че не можеш да бъдеш упрекнат… с трима е по-лесно да се объркаш, отколкото с един.

— Стар, богохулен кактус! Аз действително искам да разбера мнението ти за дом Тадео и за цялата тази каша.

— Защо се интересуваш от мнението на бедния стар пустинник?

— Защото, Бенеамин Елеазар бар Йошуа, макар всичките тези години на очакване на Този, който още не е дошъл, да не ти донесоха мъдрост, те поне те направиха проницателен.

Старият евреин притвори очи, а после вдигна взор нагоре с хитра усмивка.

— Можеш да ме оскърбяваш — насмешливо каза той, — можеш да ме навикваш и да насъскваш кучетата, да ме гониш, но… знаеш ли какво ще ти кажа?

— Ще ми кажеш: „Хммм-хннн!“

— Не, ще ти кажа: „Той вече е тук“. Веднъж Го видях за миг.

— Какво? За кого говориш? За дом Тадео?

— Не! Освен това няма да седна да гадая, Пауло, ако не ми кажеш какво те безпокои?

— Е, всичко започна с лампата на брат Корнхауер.

— Лампата? А-а, да. Чух от Поета. Той предсказваше, че ще работи.

— Поетът сгреши, както винаги. Така ми казаха. Аз самият не присъствах на изпитанията.

— И тя заработи? Великолепно? А по-нататък?

— Аз се обърках. Колко близо до ръба на пропастта стоим? Или до брега? Електрически ток в подземието. Имаш ли поне бегла представа, колко се е променил светът през последните две столетия?

Скоро свещеникът подробно разказваше за своите опасения, а отшелникът, възстановителят на шатрите, слушаше търпеливо, докато слънцето започна да се процежда през цепнатината в западната стена.

— От времето на гибелта на последната цивилизация „Книга на Паметта“ е била нашата главна грижа, Бенеамин. И ние я пазехме. Но вече се чувствувам в положението на обущар, който се опитва да продава обувки в селище на обущари.

Отшелникът се усмихна:

— И това е възможно, ако той изработва някакви особено добри обувки.

— Страхувам се, че светските учени вече ни превъзхождат.

— Тогава зарежи обущарския занаят, за да не бъдеш разорен.

— Вероятно ще се наложи — съгласи се абатът. — Все пак тази мисъл е неприятна. Дванадесет столетия бяхме малко островче в огромния океан от тъмнина. Смятахме, че съхраняването на Книгата на Паметта беше неблагодарно, но свещено дело. Беше просто наше ежедневно занятие, но ние винаги сме били книгописци и съхраняващи паметта, а сега не мога да повярвам, че тази работа скоро ще прекъсне и ще стане безполезна. Никак не мога да повярвам.

— Затова се опитваш да надвиеш другите „обущари“, като поставиш в подземието си това хитро устройство?

— Длъжен съм да призная, че изглежда точно така…

— А какво смяташ да правиш сега, за да запазиш превъзходството над светските учени? Да построиш летателна машина? Или да пресъздадеш сметачната машина? Или да ги надминеш, като прибегнеш до метафизиката?