Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Да, но ти никога не идваш в абатството и няма да видиш лампата? А и дом Тадео няма да срещнеш, тъй като той ще мине по друг път. Ако се каниш да изследваш същността на новата ера след раждането й, няма ли да е твърде късно да предсказваш това раждане?

— Дребна работа. Изследването на утробата, в която зрее бъдещето, е опасно за младенеца. Аз ще чакам и като му дойде времето, ще мога да кажа, че новата ера се е родила, а това, което аз чакам — не е.

— Каква вселенска перспектива! Та какво чакаш ти?

— Този, който веднъж ме повика…

— Какво ти извика?

— „Върви!“

— Какви глупости!

— Хммм-хннн! Честно казано, аз много не се надявам, че Той ще дойде, но съм осъден да чакам и, — сви рамене — аз чакам.

За миг блестящите му очи се превърнаха в тесни цепки, той се наведе напред с неочакван плам:

— Пауло, доведи този дом Тадео до подножието на планината.

Абатът се дръпна, правейки се на ужасѐн.

— Досаден самотник! Плашило за послушници! Ще ти изпратя Поета-Ей-ти! — нека ти се яви и остане тук завинаги. Да доведа дона до леговището ти! Какво по-тежко оскърбление!

Бенеамин отново сви рамене.

— Добре. Забрави молбата ми. Ще се надяваме, че този дом ще бъде на наша страна, а не с тези, другите.

— Други ли, Бенеамин?

— Манас, Кир, Навуходоносор, фараон, Цезар, Ханеган Втори… Трябва ли да продължавам? Самуил ни предупреждаваше за тях, когато ни ги даваше. Когато сред тях има няколко умни хора, свързани с необходимостта да им служат, те стават още по-опасни от обикновено. Това е всичко, което мога да те посъветвам.

— Добре, Бенеамин, днес получих от теб достатъчно, за да ми стигне за следващите пет години, така че… Ще си тръгвам старче. Късно е.

— Нима? А как преподобният ти корем ще издържи ездата обратно?

Дом Пауло спря, вслуша се в себе си и установи, че се чувствува по-добре от когато и да е през последните няколко седмици.

— Стомахът ми е почти наред — учуди се той. — Странно, думите ти по-скоро трябваше да ме наранят.

— Така ли… Ел Шадам е милосърден, но и справедлив.

— Остани си с бога, старче. Когато брат Корнхауер изобрети отново летящата машина, ще изпратя с нея послушници, да те замерват с камъни.

Те се прегърнаха нежно. Старият евреин го изпрати до ръба на платото. Абатът се спусна надолу към пътя и се отправи към абатството си, а Бенеамин все стоеше, облечен в молитвеното си покривало, фината изработка на което рязко контрастираше с грубата ленена бедрена препаска. В светлината на залязващото слънце дом Пауло известно време можеше все още да види слабата фигура на фона на сумрачното небе, когато той се кланяше и шепнеше молитва над пустинята.

— Memento, Domini, omnium famulorum tuorum47 — прошепна абатът в отговор и добави: — И нека той накрая спечели на ножчета стъкленото око на Поета.