Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Боговете никога не бяха означавали нещо кой знае какво за контрабандиста Давос, въпреки че като повечето хора той поднасяше дарове на Воина преди битка, на Ковача, когато спуснеше нов кораб, и на Майката, когато жена му наедрееше с дете. Призляваше му, докато гледаше как горят, и не само заради пушека.

„Майстер Крессен щеше да спре това.“ Старецът бе предизвикал Господаря на Светлината и заради неблагочестието му го ударила мълния, така поне гласеше мълвата. Давос знаеше истината. С очите си видя как майстерът пусна нещо в чашата с вино. „Отрова. Какво друго е могло да бъде? Изпи чаша със смърт, за да освободи Станис от Мелисандра, но нейният бог успя някак да я предпази.“ С радост щеше да убие червената жена, но какъв шанс имаше, след като цял майстер се бе провалил? А той беше само един прост контрабандист, издигнал се нависоко, Давос от Квартала на бълхите, Луковия крал.

Горящите богове хвърляха нелоша светлина, загърнати в халатите си от танцуващ пламък, червен, оранжев и жълт. Септон Баре веднъж бе разказал на Давос как били издялани от мачтите на корабите, докарали първите Таргариен от Валирия. През вековете те бяха боядисвани и пребоядисвани, позлатявани, посребрявани и инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Красотата им ще ги направи преугодни за Р’хлар — заяви Мелисандра, когато поръча на Станис да ги смъкне и да ги извлече извън портите на замъка.

Девата лежеше върху Воина с широко разтворени ръце, сякаш искаше да го прегърне. Майката сякаш потреперваше заради пламъците, облизващи лицето й. Един дълъг меч беше забит в сърцето й и кожената обшивка на дръжката му оживя от пламъка. Бащата беше най-отдолу, първият паднал. Давос видя как ръката на Странника се сгърчи и пръстите почерняха и се разкапаха един по един, превръщайки се в нажежени въглени. Недалече от него лорд Селтигар кашляше на пресекулки и криеше набръчканото си лице под ленена кърпа, извезана с червени раци. Мирците си подмятаха шеги и се наслаждаваха на топлината на огъня, но младият лорд Бар Емон беше посивял, а лорд Веларион гледаше по-скоро краля, отколкото огъня.

Давос беше готов много да даде, за да разбере какво мисли той, но особа като Веларион никога нямаше да го сподели с него. Господарят на Приливите носеше в жилите си кръвта на древна Валирия и домът му три пъти бе осигурявал невести за принцовете Таргариен; Давос Държеливия вонеше на риба и лук. Същото беше и с другите лордчета. На никого не можеше да разчита, а и те нямаше да го включат в кръга на личните си довереници. И синовете му презираха. „Но внуците ми ще се свържат с техните и един ден моята кръв навярно ще се слее с тяхната. След време малкото ми черно корабче ще полети също толкова нависоко, колкото морското конче на Веларион или червените раци на Селтигар.“