Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
— Госпожо Ланиън — каза той, като очевидно се опитваше да намери подходящите думи. — Исках само да ви кажа, че съжалявам. Аз…
— Съжалявате? Че защо трябва да съжалявате? — прекъсна го Джесика Ланиън с внезапен гняв в гласа. — Вие дойдохте накрая, безполезен като всички останали като вас, които опипваха горкия ми Джордж и ги тъпчеха с безполезните си лекарства, след което му пращаха сметките си, без значение дали му бяха помогнали или не.
Тя скочи на крака, добила сили от гнева и тъгата, които беше потискала толкова дълго.
— Знаехте ли, че един лекар ни каза да дойдем тук? — попита тя втренчена в Майкъл. — Лекар като вас. Той каза, че това може би щяло да помогне. Може би! За това „може би“ ние продадохме къщата си, мебелите си, всичко! Само за да може Джордж… да умре… о, господи. Джордж!
Последната дума прозвуча плачевно и Джесика Ланиън внезапно се втурна към вратата, през която бяха отнесли тялото на покойния й съпруг. Майкъл я улови, но докосването му беше като искра, допряна до прахан. Вдовицата започна да го драска с нокти, опитвайки се да се измъкне от хватката му.
Тя не се съпротивлява дълго. С вик, който сякаш излизаше от гърлото на умиращо животно, тя се строполи също толкова внезапно, колкото когато бе скочила на крака. Майкъл успя да я хване, преди тя да бе паднала на пода, след което Хети я прегърна. Сълзи обляха лицето на Джесика и тялото й се затресе от плач.
Докато Хети бе коленичила на пода до нея, прегръщаше я и й говореше успокоителни думи, Майкъл и свещеникът стояха безпомощно и гледаха, без да могат да си тръгнат или да направят каквото и да било, защото смъртта вече бе взела своето.
На Хети й се струваше, че времето е забавило намалило хода си и едва пълзи. Тя поне имаше какво да направи, за да успокои малко Джесика, без значение колко малко можеше да бъде това утешение. Майкъл обаче можеше само да гледа ядосано съдържанието на лекарската си чанта, което беше пръснато върху масата, сякаш инструментите и лекарствата му някак го бяха предали, като не бяха успели да му осигурят чудото, необходимо за оздравяването на Джордж Ланиън.
Накрая вдовицата спря да плаче, но въпреки това й беше необходимо още доста време, преди да успее да се изправи на крака. Тя отказваше да гледа Майкъл в лицето и поклати глава, когато Хети й предложи да я придружи до пансиона на госпожа Скогинс. Най-сетне Джесика склони да приеме предложението на свещеника да я придружи и да й помогне да съобщи новината на децата си.
Двамата се измъкнаха от кабинета и оставиха Хети и Майкъл сами в разхвърляната, тиха стая. Хети чу звука от стъпките им в чакалнята, последвани от ниския глас на Лайънел Харисън, който им отключи външната врата. Течението накара пламъчетата на газовите лампи да затрептят.
Хети погледна към Майкъл. Той стоеше неподвижно и мълчаливо като един от онези митични войни, за които бе чела Хети, превърнати в камъни от погледа на Медуза. Отказът на Джесика Ланиън да се възползва от помощта му сякаш го бе замразил на мястото му и той изглеждаше безжизнен като студен камък, а не човешко същество.
— Не можеше да направиш нищо повече, Майкъл. — Тя сложи ръце върху предмишницата му и се опита да го накара да я погледне. — Никой не можеше да му помогне.
— Не. — Той не я погледна. Гласът му звучеше глухо, като че ли идваше от някакво празно място вътре в него.
— Последните няколко часа щяха да бъдат много по-тежки за него, ако ти не беше тук. Сиропът с хероин помогна. Госпожа Ланиън видя това. Той наистина помогна.
— Да.
„Да.“ Една-единствена безизразна дума и нищо повече. Хети потръпна.
— Майкъл?
— Сиропът помогна, но не можа да спре кръвоизлива. Не можа да спре разпадането на дробовете му. Не можа да го спаси. Нищо не можеше да го спаси. Поне нищо в медицината. Никой от нас няма познанията и уменията, необходими да го спасят. Аз ги нямам. Нямат ги и лекарите, които са се грижили за него преди. Никой ги няма.
Нещо откъсваше думите някъде в дълбините на душата му както горещи щипци късат плът. Той признаваше, че е извършил убийство, а не че съвременната медицина си имаше граници.
— Толкова много зависи от късмета, Хети. Някои от тях умират, други оцеляват, а ние дори не знаем защо. Все едно, че да бъдеш лекар е като да хвърляш зарове.
Внезапно очите му станаха безизразни и напрежението в раменете му отстъпи пред обезкуражението.
— Само ако знаехме повече, само ако… — Гласът му заглъхна и настъпи тишина.