Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
Тропотът на тежки ботуши по пода ги стресна. Хети подскочи и стисна ръката на Майкъл по-силно, но той само вдигна глава и изправи рамене.
— За бога, докторе. Изглеждате ужасно. — Едрото тяло на Лайънел Харисън изпълни рамката на вратата. Когато Майкъл не каза нищо, началник-гарата огледа стаята.
Разбърканите одеяла, натрупани върху пейката вместо матрак, все още показваха къде бе лежал Джордж Ланиън. Опръсканите с кръв възглавници пък сочеха къде се бе намирала главата му. Харисън направи гримаса.
— Това място изглежда по-зле от вас, ако това изобщо е възможно. Проклет да съм, ако знам как ще работя тук утре, а и след като вече изгубих половин работен ден…
Той отвори уста, за да изругае. Хети видя как началник-гарата се спря тъкмо навреме, защото се бе сетил, че в стаята има дама и че вече бе казал повече отколкото трябваше.
— Не се притеснявайте — каза Харисън, преди тя да отвори уста. — Ще накарам Джед да почисти веднага щом дойде на работа утре сутрин. Освен това. — Той посочи към легена, който бе тикнат под пейката. — От него ще се отърва още тази вечер.
За малко да изругае, но този път не се опита да се възпре, а излезе от кабинета си, като мърмореше нещо за кофа и ръкавици.
Майкъл въздъхна и погледна виновно към Хети.
— Трябва да те заведа у дома. Нямах намерение да…
Той не довърши изречението си; след това се наведе бързо и я целуна по челото.
— Нямах намерение да те карам да изтърпиш всичко това, но се радвам, че беше тук, Хети. Но ти наистина ми помогна. Благодаря ти.
Преди Хети да успее да му отговори, той се отдръпна от нея и започна да събира инструментите си.
— Ще ги почистя утре — каза сякаш на себе си. — Не тази вечер. Утре.
Най-после се изправи и затвори лекарската си чанта, но продължи да си играе с кожените й дръжки като мъж, чиито мисли са някъде другаде, но ръцете му имат нужда да се занимават с нещо. Докато бе събирал нещата си, Майкъл не бе свалял очи от инструментите си, но сега погледът му се зарея към пейката и пръснатите върху нея одеяла.
Дълго време той остана загледан в тях. Хети го наблюдаваше затаила дъх.
Ръката му се стегна около дръжките на чантата му, а ноктите му се забиха в кожата. Лекарската му чанта беше най-скъпоценната му вещ. Хети бе пестила цяла година, за да му я купи като подарък за дипломирането му, но той забиваше нокти все по-дълбоко и по-дълбоко в черната кожа.
Внезапно Майкъл се наведе напред и сграбчи края на едно от одеялата. С едно силно движение той го издърпа над възглавниците, изтривайки по този начин всичко, което показваше, че само преди малко там бе лежал един мъж.
Той сграбчи лекарската си чанта и се обърна с лице към Хети. На мъждукащата светлина на фенера очите му блестяха — студени, безцветни и празни.
— Готова ли си да тръгваме? — попита остро той, сякаш тя го беше предизвикала.
Хети кимна, като се опитваше да се пребори с напиращите си сълзи.
— Да. Да си вървим у дома, Майкъл. Да си вървим у дома.
Глава единадесета
Нито една светлинка не омекотяваше черната грамада на сградата на пансиона. Хети се отпусна на седалката на двуколката.
— Значи госпожа Спенсър си е легнала. Няма да мога да вляза. — Тя смътно се изненада, че мисълта, че не може да се прибере в пансиона, не я притеснява изобщо. — Тя ми каза още на първия ден или да се прибирам до десет, или да стоя навън цяла нощ.
— Вече е почти полунощ. — Това бяха първите думи, които Майкъл изричаше, откакто двамата бяха излезли от гарата. Гласът му беше безизразен и тих, но Хети усещаше умората в него.
— Да. — Тя наклони глава назад, за да намали напрежението в раменете и врата си. Над нея, през клоните на елите, се виждаха звездите. Звездите, които Джордж Ланиън никога вече нямаше да види на тази земя. Хети бързо наведе глава.
— Мога да те заведа при госпожа Скогинс.
— Не. Тя вече има достатъчно грижи. Дори не бях сигурна, че тя ще се съгласи да приеме семейство Ланиън. Не мога да я натоварвам още повече. Не и тази вечер.
Тишината се проточи. Хети се чувстваше обидена, а нервните й окончания бяха крехки като стъкло, откакто Майкъл се бе оттеглил в своята лична тревога и я бе оставил сама и неуверена. Ако се изключеше това, че й бе подал ръка, за да й помогне да се качи в двуколката, той не я беше докоснал нито веднъж, не бе казал нищо, дори не бе помръднал. Сякаш нарочно се беше отдръпнал от всичко край себе си, включително и от Хети.
— Значи отиваш в хотел — каза той най-накрая.
— Не. — Думата излезе с такава сила, че изненада дори Хети. — Не. — Този път по-спокойно. Внезапно тя вече знаеше какво иска. — Искам да се прибера у дома с теб, Майкъл.