Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
Тя стана и дръпна Майкъл настрани.
— Може ли да го преместим? Сигурно има пансион, в който ще ги приемат. Не мисля, че те могат да си позволят стая в хотела, но това място…
По лицето на Майкъл премина сянка.
— Не, не можем да го преместим. Не му остава още много, а клатенето, докато го местим… — Той поклати глава. — Нямам желание да опитваме, преди да сме уверени, че някой ще го приеме. А и господин Дейвидсън каза, че вече са опитали, преди да дойдат да ме повикат. — Той сви ядосано устни. — При тези обстоятелства никой не иска да ги приеме.
— Ще намеря някого. Остави това на мен. — Хети докосна леко ръката му. — И децата. Те не трябва да са тук.
Веждите на Майкъл се свиха внезапно.
— Той е техен баща. Те имат право да…
— Разбира се. Но те са толкова малки, Майкъл, и толкова уплашени. Майка им няма време за тях точно сега и това само прави нещата още по-лоши.
Майкъл въздъхна и широките му рамене се отпуснаха.
— Знам. Може би госпожа Спенсър…
— Не се притеснявай. И без това имаш достатъчно грижи.
— Не трябваше да идваш тук — каза той. Но въпреки укора, сложи ръце на раменете й, сякаш за да се увери в стабилността им, след което се наведе да я целуне по челото. — Но се радвам, че го направи.
— Да — отвърна Хети. — Добре. — Тя беше готова да влезе в ада заради него. Като знаеше, че това има значение за него, на нея й ставаше по-лесно. — Ще видя дали мога да намеря някой, който да се съгласи да им помогне.
Докато Майкъл се обръщаше към пациента си, Хети отиде до децата и коленичи пред тях.
— Здравейте — каза тя много нежно. — Казвам се Хети. А вие?
Момченцето придърпа сестра си по-близо до себе си.
— Татко е болен, нали? Много болен — каза той, като се бореше по мъжки да потисне треперенето на гласа си.
— Да, страхувам се, че е така. Затова и доктор Райан е тук. За да му помогне с каквото може.
Долната устна на момчето потрепери. След това той стисна зъби.
— Лекарите не могат да му помогнат — каза той. — Мама така казва. Затова бяхме тръгнали за Аризона.
— Е… — започна Хети, но се поколеба. Какво можеше да отговори на това?
— Трябва да пишкам — каза момиченцето, докато оглеждаше Хети с кръглите си, насълзени очи. — Вече съм голямо момиче. Мама така казва. Тя казва, че не трябва да й създавам повече работа, като не съм голямо момиче, но трябва да пишкам.
Тя изхълца и лицето й се изкриви от болка и объркване, че е раздвоена между нуждата да бъде прегърната и утешена и отчаяната нужда да бъде „голямо момиче“, за да не създава неприятности и да ядосва родителите си.
— Аз ще те заведа, Сара — каза момченцето, сякаш очакваше Хети да го обвини, че пренебрегва сестра си. — Не се притеснявай. Само че издържи още малко, става ли?
— Да, само мъничко — каза Хети. — Ще помоля една много добра дама да се погрижи за вас. Само за малко — добави бързо тя, когато момчето се начумери. — Докато майка ви се освободи. Нали няма проблем?
— Мама ни каза да седим тук. — Отговорностите на по-големия брат бяха твърде тежки за петгодишното момче.
— И вие я слушате, което е добре. — Хети им се усмихна с най-окуражителната си усмивка. — Първо ще поискам майка ви да ми разреши. А може би… — тя погледна назад към Майкъл и родителите на децата. — Може би искате да говорите с баща си?
На Хети й бяха необходими доста усилия, за да преглътне сълзите, които я задушаваха. Баща им беше погълнат от битката си срещу смъртта и за момента беше забравил за съществуването на децата си. Но това може би беше последната им възможност да говорят с него. Последният им шанс да се сбогуват.
Малката Сара закима. Брат й беше решил да играе възможно най-добре ролята на възрастен, която му беше възложена, и каза:
— Да, моля. Ако не ви затрудняваме. — След това момчето хвърли един тревожен поглед към родителите си, като че ли не беше уверено дали искаше твърде много при тези обстоятелства.
— Почакайте ме тук. — Хети им се усмихна окуражително и се изправи.
Майка им я гледаше виновно, а след това започна да дъвче долната си устна, докато Хети й обясняваше предложението си. Но дори докато я слушаше, жената не сваляше очи от съпруга си, който лежеше със затворени очи и дишаше с мъка.
Когато Хети свърши, жената се наведе напред и нежно стисна ръката на мъжа си, която лежеше върху тежкото одеяло.
— Джордж? — Когато съпругът й не показа, че я е чул, тя повтори малко по-високо: — Джордж?