Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
— Сигурна съм, че ще ми простите откровеността, госпожице Малоун, но искам да запомните думите ми. Когато изляза с децата, половината от онези изискани дами няма да ги има.
Кларабел Фиск се оказа права. Половината от дамите наистина ги нямаше, когато тя се появи от гарата, последвана от Дейвид и Сара, а няколко други, които бяха твърде любопитни, за да си тръгнат толкова бързо, вдигнаха полите си и застанаха на безопасно разстояние от тримата.
Докато ги наблюдаваше от вратата на чакалнята, Хети едва се сдържаше да не се разплаче. Ако можеше да се съди по поведението на тези жени, Джесика и децата й щяха да бъдат отбягвани от всички, ако останеха в този град.
Не, не от всички. Кларабел Фиск се спря и вдигна малката Сара, след което хвана Дейвид за ръка. Не от всички.
Хети се обърна назад и огледа почти празната чакалня. Господин Харисън си беше свършил работата и сега беше заел бюрото на служителя си. Служителят и момчето за поръчки бяха изпратени да занесат багажа на семейството в дома на госпожа Скогинс. Кларабел Фиск беше заявила твърдо, че ще бъде намерен подслон за семейството и че Летиция Скогинс няма да откаже на хора в нужда, без значение как щяха да постъпят другите, а Лайънел Харисън бе проявил достатъчно здрав разум, за да не спори с нея.
Когато Хети застана до бюрото, той вдигна глава.
— Значи са тръгнали.
Хети кимна.
— Да.
Началник-гарата погледна назад към кабинета си. От мястото му не се виждаше нищо, освен черната дъска с правилните редове на разписанието.
— Виждал съм мъже да умират — каза най-накрая той с дрезгав и тих глас. — Виждал съм как ги убиват, смазват и обезобразяват. Виждал съм ги задушени при свличане в мина или удавени като кучета в река. Когато бях на четиринадесет години, сам изкопах гроба на баща си, защото нямаше кой друг да го направи. След всичко това, все още не мога да кажа, че имам желание да гледам как един непознат умира по този начин. Не и в моя кабинет.
— Той е твърде слаб, за да бъде преместен. Сам се убедихте в това.
Той сякаш изобщо не я чу.
— Колко му остава? — попита без заобикалки.
Хети се вцепени от изненада.
— Не много. Поне така казва моят… така казва доктор Райан.
— Е, свещеникът трябва да пристигне скоро. Казах на служителя си да предупреди Хирам Бийдъл веднага щом се отърват от онези торби. Хирам е собственик на най-близкото погребално бюро — обясни той, когато Хети го погледна въпросително.
Споменаването на гробаря накара сърцето на Хети да се свие. Началник-гарата не беше студен мъж, но бе изрекъл тези думи толкова хладно. Той беше просто един зает мъж, който имаше работа, и искаше тези непознати да напуснат кабинета му колкото се може по-бързо, въпреки че и той като Хети знаеше, че те няма да си тръгнат, преди смъртта да си вземе своето. Просто практичната страна на господин Харисън казваше, че колкото по-бързо стане това, толкова по-добре ще бъде за всички.
Хети погледна към вратата на кабинета и се сети за Майкъл. Той имаше нужда от нея. Трябваше да се върне при него. Но преди това имаше още няколко неща, за които тя трябваше да се погрижи.
— Ще ни трябват още кърпи — каза тя — и чай за…
Тя се намръщи, раздразнена от това, че постоянно забравяше имената им. Джесика и Джордж. Това беше единственото, което тя знаеше за тях. Не беше учтиво да се обръща към възрастни на малко име, ако не ги познаваше добре.
— Ще ни трябва чай — каза твърдо тя. — И кафе за доктор Райан. И може би малко хляб или супа. Не мисля, че тя е яла скоро. — И едва ли щеше да пожелае да се нахрани, но Хети не се сещаше за нищо друго.
— Да, добре — каза началник-гарата, очевидно недоволен от това, че му е дадена задача, която не желаеше. Той отблъсна стола си назад и се изправи. — Той трябва да е на легло. Мъжът има право да умре в добро легло.
— Той ще умре, преди да стигне до леглото.
— Тогава изобщо не е трябвало да напуска своето. — Харисън изръмжа с отвращение, сграбчи шапката си и излезе от гарата. От начина, по който отметна назад раменете си в мига, в който мина през вратата, Хети подозираше, че той се радва, че не е вътре, дори ако това означаваше да остави безценната си гара в ръцете на некадърници.
Лайънел Харисън беше прав. Щеше да бъде по-добре, ако този непознат си беше останал у дома, в собственото си легло, където и да се намираше домът му. Вместо това той беше направил отчаян опит да оправи здравето си на запад, където климатът беше по-планински и въздухът по-сух. Той беше взел семейството си и похарчил спестяванията им и сега само бог знаеше какви физически страдания изпитва той — и всичко това само за да умре в една безлюдна гара, заобиколен от непознати.