Малката стопанка на голямата къща

— От Маккомъс — отговори тя.

Изпълнен с приятно чувство, Греъм тъкмо се готвеше да прекара половин час в разговор за изкуството, когато в стаята влезе Донълд Уеър с очи, които търсеха някого и които светнаха при вида на Малката стопанка.

С цигулка под ръка, той отиде при пианото енергично и делово и започна да нарежда нотите.

— Ще поработим до обед — обясни Паола на Греъм. — Той ме уверява, че страшно съм изостанала и смятам, че е отчасти прав. С вас ще се видим на обед. Ако искате, можете да останете, разбира се; предупреждавам ви обаче, че наистина ще работим сериозно. А следобед ще отидем да плуваме. Дик е определил в четири часа да сме при басейна. Казва също, че е намерил нова песен и тогава ще ни я изпее… Колко е часът, мистър Уеър?

— Единадесет без десет — отвърна цигуларят кратко и малко остро.

— Подранили сте… бяхме се уговорили за единадесет. Затова, господине, до единадесет ще почакате. Трябва най-напред да изтичам да видя Дик. Още не съм му казала добро утро.

Паола знаеше добре как е разпределено времето на съпруга й. Последният лист на бележника, който винаги стоеше на нощната й масичка, бе тайно надраскан с йероглифни знаци, които й припомняха, че той пие кафе в шест и половина; че е възможно да го завариш в леглото с коректури или книги до осем и четиридесет и пет, ако не е отишъл на езда; че между девет и десет е недостъпен, тъй като диктува на Блейк писмата; че между десет и единадесет пак е недостъпен, понеже разговаря с управители и завеждащи служби, докато Бонбрайт, помощник-секретарят, подобно на някакъв съдебен секретар, записва всяка думичка от мълниеносните разговори.

В единадесет, ако нямаше неочаквани телеграми или друга работа, тя обикновено можеше да разчита, че ще намери за малко Дик самичък, макар че винаги биваше зает. Като мина край стаята на секретарите, тракането на пишещата машина й подсказа, че тази именно пречка бе отстранена. В библиотеката тя видя мистър Бонбрайт да търси някаква книга за мистър Менсън, скотовъда, отговорен за късорогите породи, и това означаваше, че разговорите на Дик с управителите бяха завършили.

Тя натисна копчето, чийто механизъм отмести настрани част от изпълнените с книги полици и откри мъничката спираловидна желязна стълба, която водеше до работната стая на Дик. Горе тя натисна друго копче, нова редица полици послушно се отместиха и тя влезе безшумно в стаята му. Сянка на досада мина по лицето й, когато дочу гласа на Джеръми Брекстън. Тя се спря в нерешителност, без да вижда никого и без да я виждат.

— Ако решим да наводним, ще наводним — казваше директорът на мината. — И за да се изпомпа обратно водата, ще хвръкне цяло състояние. Пък и ще е наистина срамно да потопим по този начин старата мина.

— Като се изключи последната година, сметководните ни книги показват, че сме работили на загуба — чу Паола гласа на Дик. — Ограбвал ни е всеки дребен бандит, от Хуерта19 до последния пеон-конекрадец. Работата става лоша — тежки данъци, бандити, революционери, федералисти. Бихме могли да превъзмогнем всичко това, стига само да му се виждаше краят; но нищо не ни гарантира, че този безпорядък няма да трае десет или двадесет години.