Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
И какъв живот! Имали си собствена царска яхта, планинска къща, морско летовище — самото то същински дворец. Познавам го. Бил съм там на големи пиршества — макар и не по тяхното време. Номаре беше умряла и никой не знаеше къде бе Греъм. Цар на острова бе някакъв неин роднина по странична линия.
Казах ти, че той се показал по-голям дивак от нея. Приборите им за ядене били златни… О, какъв смисъл има да разказвам повече. Та той е бил още момче. Тя била наполовина англичанка, наполовина полинезийка — истинска, същинска царица. Те били цветя на своята раса, две прекрасни деца. Живели като в приказките. И… и тъй, Ернестина, годините минавали и Евън Греъм излязъл от царството на младостта. Жената, която ще го обае сега, ще е наистина забележителна. Освен това той е почти разорен, макар че не е пропилял парите си. Просто е имал нещастна съдба, нищо друго.
— Паола би му подхождала повече — каза замислено Ернестина.
— Да, наистина — съгласи се Дик. — Паола или друга някоя, забележителна като нея, би го привлякла хиляди пъти повече от всички сладички млади, прелестни същества като тебе, взети заедно. Знаеш, ние по-възрастните си имаме идеали.
— А аз ще трябва да се задоволявам с младоците — въздъхна Ернестина.
— Междувременно да — усмихна се той. — Не трябва обаче никога да забравяш, че след време и ти можеш да станеш забележителна, зряла жена, която в любовното състезание ще успее да надвие мъж като Евън.
— Но тогава аз ще съм вече отдавна омъжена — нацупи се тя.
— Което ще е само щастие за тебе, миличка. А сега лека нощ. Не ми се сърдиш, нали?
Тя се усмихна жално и поклати глава, вдигна устните си за целувка и каза, когато се разделяха:
— Обещавам да не се сърдя само ако ми покажеш пътя, който най-накрая ще ме доведе до такива посивели старци като теб и Греъм.
Загасяйки лампите по пътя си, Дик Форест влезе в библиотеката и докато избираше половин дузина трудове но механика и физика, той се усмихваше с доволство при спомена за разговора с Ернестина. Беше уверен, че е отправил предупреждението си тъкмо навреме. Но докато се изкачваше по скритата зад книгите стълба, която водеше към работната му стая, една забележка на Ернестина, отекваща в съзнанието му, го накара да спре внезапно и да облегне рамо на стената… „Паола би му подхождала повече.“
— Глупаво магаре! — изсмя се високо той, като продължи пътя си. — И си женен от дванадесет години!
Той повече не се сети за това докато не се намери в леглото си на спалната веранда, и преди да се залови с разрешаването на задачата из областта на електричеството, която го занимаваше, не погледна своите барометри и термометри. И точно тогава, когато се взираше през големия двор към тъмното крило и тъмната спална веранда на жена си, за да види дали е още будна, думите на Ернестина отново прозвучаха в съзнанието му. Той ги прогони с едно презрително „Глупаво магаре!“, запали цигара и зашари с опитно око по съдържанието на книгите, като отбелязваше нужните страници с кибритени клечки.
ГЛАВА XV
Десет часът беше минал отдавна, когато Греъм, който се скиташе неспокойно из къщата и се чудеше дали понякога Паола Форест не се появява преди средата на деня, влезе случайно в стаята за музика. Макар той да гостуваше в Голямата къща вече от няколко дни, тя беше толкова обширна, че стаята за музика беше за него непозната територия. Това беше прекрасна стая, може би тридесет и пет на шестдесет фута, с подпорни колонки до високия таван, от чиито обърнати към небето прозорци с жълти стъкла се разливаше мека златиста светлина. По стените и в мебелите преобладаваха червените тонове и му се струваше, че това място още пази приглушените тонове на музиката.
Греъм разглеждаше лениво една картина от Кийт с неговата неизбежна атмосфера на обилна слънчева светлина и стадо овце на паша в сумрачна сянка, когато с крайчеца на окото си забеляза Паола да влиза от по-далечната врата. И пак, като я видя, сякаш в някаква картина, той леко затаи дъх. Беше облечена цяла в бяло и изглеждаше много млада и доста висока в широките дипли на едно холоко18, изискано просто и привидно безформено. Той познаваше холокото от самата му родина, Хавайските острови, където то придаваше очарование дори на некрасивите жени и удвояваше прелестта на красивите.
Те отдалеч се поздравиха с усмивка и той забеляза как всичко у нея — стойката на тялото, позата на главата, прямотата на погледа — сякаш казваше дружелюбно и сърдечно: „Здравейте, нали сме приятели.“ Така поне се стори на Греъм, докато тя идваше към него.
18
Холоко — женска дреха от Хавайските острови. Б. пр.