Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Ернестина, малко по-висока от Паола, но със склонност към напълняване, беше цветуща, свежа блондинка, с почти прозрачна руменина на кожата, присъща за осемнадесетгодишните девойки. На човек се струваше, че погледът му просто може да проникне през деликатната розовина на пръстите, ръката, китката, шията и бузите й. И тази прелестна нежнорозова прозрачност излъчваше една топлота, която не се изплъзна от погледа на Дик, когато забеляза как тя следи стъпките на Евън Греъм към другия край на стаята. Дик долови и определи породилата се у нея мечта или догадка, но не можа да прозре каква точно беше тя.
Ернестина гледаше неговия, както й се струваше, царствен вървеж, гордата осанка, високо вдигнатата глава, вчесаните с изящна небрежност, позлатени от слънцето, светлопепеляви коси, които събуждаха силно до болка желание да зарови в тях пръстите си с милувка, за каквато сега за първи път се чувствуваше способна.
А и Паола, която разговаряше с цигуларя и възразяваше против последната критика на О’Хей срещу Харолд Бауер, не можеше да свали очи от идващия към тях Греъм. И тя забеляза с удоволствие изящните му движения, високата, лека стойка на главата, небрежно вчесаната коса, лекия загар на гладките бузи, великолепното чело, продълговатите сиви очи с малко спуснати клепачи и момчешко сърдитото изражение, което се разсея от усмивката, с която я поздрави.
Тя бе забелязала тази усмивка още от началото на познанството им. Това бе усмивка, на която не можеше да се устои, усмивка, която озаряваше очите му с дружелюбност, а в ъгълчетата им се появяваха мънички весели бръчици. На тази усмивка просто не можеше да не се отговори и Паола усети, че и тя му се усмихва в мълчалив поздрав, докато продължаваше да излага пред Уеър възраженията си против прекалено снизходителната похвала на О’Хей за музиката на Бауер.
Но Паола, изглежда, мълчаливо бе обещала да посвети тази вечер на Доналд Уеър до пианото и като само мимоходом размени няколко думи с Греъм, се впусна да свири няколко унгарски танца и отново предизвика възхищението на Греъм, който се отдалечи и седна до прозореца с цигара в ръка.
Той се удивяваше на нейната многоликост, възхищаваше се, когато си представяше как тези гъвкави пръсти направляват и укротяват Франт, борят се с подводните глъбини, летят през въздуха като лебеди от четиридесетметрова височина и се сключват като свод над самата вода, за да защитят от удара главата на гмуркащата се жена.
Той се побави няколко минути само от приличие, а после се върна при играчите и предизвика шумния възторг на цялата маса, тъй като умело имитираше алчността и отчаянието на евреин, който всеки няколко минути губи скъпоценни монети в полза на щастливия и надут минен директор от Мексико.
По-късно, когато престанаха да играят на „Страшната петорка“, Бърт и Лют Дестен развалиха адажиото на „Патетичната соната“ на Бетовен, като импровизираха към него един такъв гротескен фокстрот, който Дик веднага нарече „Бавно любовно влачене“, че Паола най-после се заля в смях и спря да свири.
Образуваха се нови групи. Уайл, Рита, Бишъп и Дик седнаха да играят бридж. Доналд Уеър се видя принуден да отстъпи монопола си над Паола на младежите, предвождани от Джеръми Брекстън; докато пък Греъм и О’Хей се уединиха до прозореца и О’Хей заговори по специалността си. Известно време всички край пианото пяха хавайски мелодии, а след това Паола пя соло, като самичка си акомпанираше. Тя изпя последователно няколко любовни немски песни, но не за всички, а само за групата около нея, и Евън Греъм почти с радост реши, че най-после е открил в какво е слаба. Тя може да е великолепна пианистка, ездачка, може отлично да се хвърля във водата и да плува, но беше ясно, че въпреки създадената й за пеене шия не е прекрасна певица. Но той скоро се принуди да измени тази преценка. Тя беше истинска, завършена певица. Несъвършенството й беше само относително. В гласа й нямаше мощност, но той беше нежен и сочен, с онзи топъл трепет, който се чувстваше и в смеха й; и все пак липсваше й силата, така необходима за един голям глас. Тя притежаваше естествена точност на слуха и звука и в пеенето й имаше чувство, художествено майсторство, школовка, разбиране, а колкото се касае до мощността, там, според преценката му, тя беше на средно равнище.
Но съвсем друго нещо беше самият характер на тембъра й. Това беше глас, облъхан от зряла женственост. В него се таеше пламенен темперамент, удържан със силата на волята. Той не можеше да не се възхищава от умението, с което тя използваше възможностите на гласа си, без да го напряга. Тук тя показваше истинско майсторство.