Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Ана повдигна глава.
— Какво се опитваш да докажеш? — нетърпеливо попита тя.
— Любов моя — подех аз, — с прости и неточни слова се опитвах да ти кажа, че те обичам повече от всичко на този свят. Безутешно и безнадеждно те обичам. Ти си моята Гърция, ти си моят Константинопол. Щом е настъпил часът, този град трябва да бъде унищожен, така както и тялото ти ще се изпепели, когато му дойде времето. Затуй земната любов е ужасяващо безутешна. Когато обичаме, ние сме много повече пленници на времето и пространството. В теб живее тъгата по всичко преходно — стремежът към вечността.
— Скъпа моя — продължих аз, — любовта е бавна смърт. Когато те прегръщам и целувам, прегръщам и целувам смъртта. Така до полуда, така ужасно те обичам!
Но тя не ме разбра. Тогава рекох:
— Нарани краката си заради мен. Не ти нося нищо друго освен страдания и болки. Позволи ми да ти помогна.
Вдигнах сандалите й от земята и облегната на ръката ми я поведох към голямото водохранилище. Трудно й беше да ходи, а магарешките бодили се впиваха в нежните й ходила. Придържах я и тя се облягаше на мен. Нейното тяло ми имаше доверие, макар че гордостта и мислите й бяха против мен. Помогнах й да седне близо до отточното корито и измих краката й. Изплакнах кръвта от разранените й пръсти. Миех нейните боси крака? Внезапно тя пребледня и се оттдръпна от мен.
— Недей — рече Ана. — Не прави така! Не издържам?
Тя беше моя. Някъде в далечината козар свиреше на дървена флейта и пискливите протяжни тонове пробождаха сърцето ми. Слънцето напичаше над главите ни. Взех нейния бял крак в ръката си. Кожата му беше топла и жива. Ако я бях взел в прегръдките си, тя нямаше да може да ми устои дори да желаеше, но не се страхуваше от мен — гледаше ме открито с големите си кафяви очи.
— Стани — подканих я аз. — Облегни се на врата ми, за да ти завържа сандалите.
— Лицето ми гори — рече тя. — Не го забулих заради теб и сега то ще почервенее от слънцето. Краката ми също са изгорели, защото в дъжд и пек ходя без обувки.
Благословен да е всеки ден, в който ми е разрешено да живея!
Щом тя си замина и военните упражнения продължиха, гръмнахме с един топ от крепостната стена. Джустиниани искаше да привикне доброволците към трясъка, огъня и пушека на изстрела и да им покаже, че той е по-скоро страшен, отколкото опасен. Един от императорските артилеристи зареди оръдието с най-големия възможен заряд, прицели се и гръмна, а каменното гюлле, голямо колкото човешка глава, прелетя над външната стена и над дълбокия ров и падна, като разтърси земята. Но от това голямата стена се разтресе още повече, пропука се и големи камъни започнаха да се ронят по земята. Въпреки че никой не пострада, опитът потвърди думите на Джустиниани, че топовете са по-опасни за тези, дето стрелят с тях, отколкото за врага. Инцидентът имаше потискащ ефект. Монаси и занаятчии с ужас разглеждаха пукнатината в стената, не вярваха на собствените си очи и разбираха колко илюзорна беше нейната непоклатимост.
Зад стените, докъдето стига погледът, всичко е обезлюдено. Пресните дънери на отсечените за по-добра видимост кипариси и чинари блестят от слънцето на фона на зеленокафеникавата земя. Дори плодните дървета са изсечени и всички къщи са разрушени, за да не предоставят прикритие и строителен материал на врага. Някъде много близо до хоризонта се издига висок стълб от пушек като от горящи сгради. Никакъв друг признак на живот не се забелязва из тази опустошена земя.
Подвижният мост все още не е унищожен. Наредих отчасти зазиданата порта да бъде отворена и изпратих няколко души да приберат гюллето. И на най-способните каменоделци им трябва цял ден, за да изработят топка от твърд камък с определен диаметър. Разпределих стрелците с лъкове по кулите и бойниците на външната стена, все едно че провеждахме истинска атака. Изпратени извън стените, хората се чувстваха незащитени и постоянно страхливо се озъртаха наоколо, но скоро се окуражиха, изкопаха гюллето и го донесоха със себе си.
Някои от тях се разхладиха, като поплуваха в преградния ров, който беше наскоро завършен и водата в него беше още чиста. Ровът е тридесет стъпки широк и още толкова дълбок и се пълни с вода чрез умно иззидани канали от морето и от големите водни резервоари в различните части на града. Преграден е на интервали, съобразени с насечеността на местността, за да не изтича водата нахалост, и е като серия от басейни между стените на града и окръжаващата го суша. Близо до Влахернския палат ровът прекъсва, защото там теренът стръмно се спуща към залива. За сметка на това стените и кулите в този участък са много по-масивни, а постройките на двореца са включени в околовръстните укрепления, за да се образува една непрекъсната крепост чак до морския бряг.