Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
— Не мога да го направя — каза замаяно.
— Защо не?
Трябваше да се съсредоточи и да си спомни.
— Защото… Ще ставам звезда. Не мога да правя порно филми.
— Искаш ли да те еба?
— О, да! Искам те, Дейвид.
Алън отвори уста да каже нещо, но после се усмихна.
— Разбира се, скъпа. И аз те искам. Хайде — хвана я за ръката и я изведе от стаята. Джил усещаше, че лети.
Минаха през коридора и влязоха в спалнята.
— О’кей — каза Тералио, като ги видя. — Същия декор. Свежи сили пристигат.
— Да сменя ли чаршафите? — попита един от екипа.
— Ти за какви ни мислиш, бе, да ти го… Да не сме „MGM“?
Джил се притисна към Алън.
— Дейвид, тук има хора.
— Ще се махнат — увери я Алън. — Ето тук.
Извади още едно хапче и го даде на Джил. Поднесе бутилката с водка към устните й, тя го изгълта. От този миг всичко бе като в мъгла. Дейвид я събличаше и говореше нежно, за да я предразположи. След това се оказаха в леглото. Той приближи голото си тяло до нея. Ярка светлина я заслепи.
— Вземи го в устата си — говореше Дейвид.
— О, да — тя го погали с любов, и го поднесе към устата си.
Някой в стаята каза нещо, което Джил не разбра. Дейвид се отдръпна, и тя извърна глава към ослепителната светлина. Усети как някой я слага по гръб и после Дейвид влезе в нея, любеше я, докато пенисът му бе все още в устата й. Толкова го обичаше. Светлините я смущаваха, говорът отзад… Искаше да му каже да ги спре, но бе в делириум, в екстаз. Получаваше оргазъм след оргазъм, докато почувства как тялото й ще се разкъса на парчета. Дейвид любеше нея, а не Сиси. Беше се върнал, бяха женени. Прекарваха такъв великолепен меден месец.
— Дейвид… — каза тя.
Отвори очи и видя мексиканеца върху себе си. Минаваше с език по цялото й тяло. Помъчи се да попита къде е Дейвид, но думите не искаха да излизат. Отново затвори очи, докато мъжът правеше приятни неща по тялото й. Когато отново погледна, мъжът се бе превърнал в момиче с дълга червена коса и огромни гърди, което се спускаше към корема й. Жената започна да прави нещо с език, Джил затвори очи и изпадна в безсъзнание.
Двамата мъже гледаха фигурата на леглото.
— Ще се оправи ли? — попита Тералио.
— Разбира се — отвърна Алън.
— Много те кльопат — каза Тералио с възхищение. — Страхотна е. Най-готината досега.
— Удоволствието беше мое — Алън протегна ръка.
Тералио извади дебела пачка от джоба си и отдели две банкноти.
— На. Ще се отбиеш ли за малка коледна вечеря? Стела ще ти се зарадва.
— Не мога — каза Алън. — Ще прекарам коледа с жената и децата. Хващам следващия самолет за Флорида.
— Жестоко филмче ще стане — Тералио кимна към безчувственото момиче. — Как да я пишем?
Алън се ухили.
— Що не ползваш истинското й име? Казва се Джоузефин Чински. Като пуснат филма в Одеса, приятелите й ще паднат по гръб.
23
Всичко беше лъжа. Времето не бе приятел, лекуващ всички рани, а враг, който напада и убива младостта. Сезоните се сменяха и с всяка смяна нова реколта от Продукти прииждаше към Холивуд. Конкуренцията пристигаше на стоп, на мотоциклет, с влак или самолет. Бяха осемнайсетгодишни, както някога беше и Джил. Стройни и дългокраки със свежи, амбициозни млади лица и светли усмивки, нямащи нужда от грим. С всяка нова реколта Джил остаряваше с една година. Един ден погледна в огледалото и видя, че е дошла 1964 и тя бе станала на двайсет и пет.
В началото участието в порнографския филм я ужасяваше. Живееше с кошмара, че някой директор на продукция ще научи и ще я изнудва. Но седмиците преминаха в месеци и Джил постепенно забрави страховете си. Но вече не бе същата. Всяка година оставяше своя отпечатък върху нея, покриваше я с твърда патина като годишните кръгове по ствола на дървото. Намразваше всички онези, които не й даваха шанс да играе, хората, даващи обещания, които никога не удържаха.
Разпиляваше се по монотонни, неблагодарни дейности. Работи като секретарка, на рецепция в хотел, готвачка в закусвалня, гледачка на деца, модел, келнерка, телефонистка и продавачка. Само докато дойде Обаждането.
А то не дойде никога. Горчилката нарастваше. Случайно й попадаха епизодчета, редчета, които не водеха никъде. Гледаше в огледалото и приемаше съобщението на Времето: Бързай. Отражението й я връщаше към кадри от миналото. Имаше следи от някогашното свежо младо момиче, пристигнало в Холивуд преди седем безкрайни години. Но там бяха и малките бръчици в ъгълчето на очите, по-дълбоките черти, тръгващи от края на носа към бузите, предупредителните сигнали за отлитащото време, за пропуснатия успех, спомени от неизброимите малки, гадни пораженийца. Бързай, Джил. Бързай!