Нож от блянове

— Мъртвецът нищо не може да си възвърне, синко. Оттук насетне, с моя помощ, може би ще си върнеш короната и държавата.

Матин Степанеос вдиша дълбоко като човек, надушил родния дом, който изобщо не се е надявал, че ще види пак.

— А как ще го уредите това, Майко? Разбирам, че Града го държат онези… Аша’ман. И айилците, следващи Преродения Дракон.

Явно някой беше разговарял с него и му беше казал твърде много. Вестите за събитията трябваше да му се спестяват стриктно. Изглежда, слугата му трябваше да се подмени. Но надеждата бе заличила гнева от лицето му и това беше добре.

— Връщането на короната ви ще изисква подготовка и време — отвърна му тя, защото поне в този момент нямаше никаква представакак би могло да се постигне това. Но определено възнамеряваше да намери начин. Отвличането на краля на Иллиан трябваше да демонстрира силата й, но връщането му на ограбения трон щеше да я демонстрира още повече. Щеше да възстанови пълната слава на Бялата кула от най-добрите й времена, от дните, когато троновете треперели, щом Амирлинският трон се намръщи.

— Сигурна съм, че още сте уморен от пътуването — рече тя и стана. Все едно че го беше предприел по своя воля. Надяваше се да е достатъчно интелигентен, за да приеме и той тази преструвка. Щеше на послужи и на двамата по-добре от истината през следващите дни. — Ще обядваме заедно и ще обсъдим какво би могло да се направи. Кари-андре, придружи, моля те, Негово величество до покоите му и се разпореди да доведат шивач. Ще му трябват нови дрехи. Дар от мен. — Пълничката Червена от Геалдан, която до този момент стоеше смирена като мишка до вратата към преддверието, се плъзна напред и докосна Степанеос по ръката. Той се поколеба, но Елайда продължи, все едно че вече напуска. — Предай на Тарна да дойде при мен, Кариандре. Днес ме чака много работа.

Най-сетне Матин Степанеос се остави да го обърнат, а тя седна отново, преди да е стигнал до вратата. На масата стояха акуратно подредени три кутии, едната с кореспонденцията й, където пазеше получените наскоро писма и донесения от Аджите. Червената споделяше всичко, съобщавано им от техните очи и уши — така поне мислеше, — но другите Аджи продължаваха да предлагат само трохи, макар в последната неделя да се бяха сдобили с многобройни неприятни сведения. Неприятни отчасти защото сочеха за връзка с бунтовничките, отиваща, изглежда, твърде далече от онези фарсови преговори. Но вместо нея разтвори дебелата кожена позлатена папка пред себе си. Самата Кула произвеждаше достатъчно донесения, за да затрупат масата й, ако се опиташе да ги изчете сама, а Тар Валон — десет пъти по толкова чиновници преглеждаха огромната част и подбираха за нея само най-важното. Въпреки това купът беше доста обемист.

— — Викали сте ме, Майко — хладно промълви Тарна, докато затваряше вратата след себе си.

Не беше израз на непочитание. Русокосата жена просто си беше студена по нрав, сините й очи бяха ледени. Това не дразнеше Елайда. Дразнеше я, че яркочервеният шарф на Пазителката около шията й е почти колкото широка лента. Светлосивата й рокля беше нашарена с предостатъчно червено, за да покаже гордостта й от своята Аджа — защо шарфът тогава бе толкова тесен? Но Елайда имаше огромно доверие в нея, а доверието напоследък бе рядка стока.