Нож от блянове

Гледа го, докато той не се скри зад дърветата с двата коня, после се обърна към Кулата. Мъртвите възкръсваха. Но важното беше само едно: да се добере до Елайда. Само това.

Отривистият вятър тресеше прозорците. Огънят в бялата мраморна камина беше затоплил въздуха дотолкова, че влагата се сбираше по стъклата и се стичаше като капки дъжд. Седнала зад позлатената си писалищна маса, с кротко отпуснати отгоре й ръце, Елайда до Арвини а-Ройхан, Бранителката на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амир-линският трон, с невъзмутимо лице слушаше гръмогласните брътвежи на смъкналия рамене и размахващ пред нея юмрук мъж.

— … вързан, със затъкната уста през повечето път! Затворен ден инощ в каюта, тясна като килер! Заради това настоявам капитанът на въпросния кораб да бъде наказан, Елайда. И нещо повече, обезателно настоявам за извинение от теб и от Бялата кула. Късметът да ме жъг-не дано, Амирлинският трон няма никакво право да отвлича крал! Бялата кула няма такова право! Настоявам да…

Повтаряше се. Млъкваше само колкото да си поеме дъх. Трудно й беше да задържи вниманието си върху него. Очите й шареха безцелно по ярките гоблени по стените, по изрядно подредените червени рози на плинтовете по ъглите. С отегчение, външно спокойна, докато търпеше цялата тази тирада. Искаше й се да стане и да го зашлеви. Каква дързост! Да говори така на Амирлинския трон! Но да го изтърпи кротко служеше по-добре на целите й. Да го остави да дрънка, докато се изтощи.

Матин Степанеос ден Балгар беше мускулест и като млад сигурно беше минавал за хубавец, но годините се бяха оказали жестоки. Бялата брада, оставяща горната му устна оголена, бе подкъсена изрядно, но косата се беше отдръпнала от повечето от черепа му, носът му беше чупен неведнъж, а въсенето само вдълбаваше още повече бръчките по зачервеното му лице, и без това достатъчно вдълбани. Зеленото му копринено палто, извезано по ръкавите със Златните пчели на Иллиан, беше изчеткано и добре почистено, все едно някоя Сестра беше преляла, за да свърши работата, но все пак беше единственото му палто за път и не всички петна се бяха махнали. Корабът, който го беше докарал, се оказа бавен, пристигнал бе късно предния ден, но поне този път забавянето не я беше ядосало. Светлината само знаеше каква бъркотия щеше да предизвика Алвиарин, ако беше пристигнал навреме. Тая жена заслужаваше да отиде на дръвника заради калта, в която бе вкарала Кулата, кал, която Елайда тепърва трябваше да очисти, да не говорим за дързостта да изнудва Амирлинския трон.

Матин Степанеос изведнъж млъкна и се дръпна половин крачка назад по шарения тарабонски килим. Елайда набързо отпусна навъсеното си лице. Мисълта за Алвиарин винаги я караше да се въси, освен ако не внимаваше.

— Достатъчно ли са удобни покоите ви? — попита тя в настъпилататишина. — Слугите усърдни ли са?

Той примига при внезапната смяна на посоката на разговора. — Ами… покоите са удобни и слугите са… да… усърдни. Но аз все пак… — Явно въсенето й го беше стреснало.