Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Опашката пред нея бързо се смали и скоро двамата с Терваил вече слизаха от конете си в челото на много по-късата редица, само от три Сестри. Терваил дръпна и задържа края на тежкото платно, за да мине първа. Увиснала между високите стълбове, стената ограждаше пространство от близо двайсет разтега на ширина и толкова на дължина, с покрита със замръзнала киша земя — неравна повърхност, с отпечатъци от стъпки и конски копита едни връз други и сбиращи се в средата на права като бръснач линия. Всички използваха средата. Земята леко лъщеше от началото на поредното топене, което щеше да превърне всичко в киша. Тук пролетта настъпваше по-късно, отколкото в Тара-бон, но все пак вече идваше.
Щом Терваил пусна платнището, тя прегърна сайдар и запреде Дух почти в любовна ласка. Този сплит я изпълваше с възхита, това преоткриване на нещо смятано за отдавна изгубено, най-великото откритие на Егвийн ал-Вийр. Всеки път щом го запредеше, изпитваше онова чувство за чудо, така познато й като новачка и дори Посветена, чувство, което отдавна беше забравила — откакто бе спечелила шала. Нещо ново и удивително. Вертикалната сребриста резка се появи пред нея точно над скупчените следи по земята и изведнъж се превърна в зев, който се ушири, гледката през него сякаш се завъртя, докато тя не се озова срещу ъгловата дупка във въздуха, над два разтега широка и толкова висока, зад която се виждаха загърнати в снежно одеяние дъбове с широко разперени клони. Лек ветрец лъхна през Портала и разлюля наметалото й. Често с наслада се беше разхождала из тази дъбрава или присядаше на някой от ниските клони, за да чете часове наред, макар и никога при сняг.
Терваил не я позна и се втурна напред с меча в ръка, дърпаше Чук след себе си; копитата на бойния кон замятаха облачета сняг от другата страна. Тя го последва малко по-бавно и почти с неохота остави сплита да се разпадне. Наистина беше възхитителен.
Завари Терваил загледан в онова, което се извисяваше над дървесните корони: масивна бяла мълния, прорязала небето. Бялата кула. Лицето му беше напрегнато и по връзката като че ли течеше стаеност.
— Струва ми се, че замисляш нещо опасно, Беонин.
Още държеше оръжието извадено от ножницата, макар и снишено.
Тя сложи ръка на лявото му рамо. Това трябваше да го успокои — но нямаше да попречи на ръката с меча, ако наистина имаше опасност.
— Не е по-опасно, отколкото при…
Думите й заглъхнаха, щом видя някаква жена само на трийсетина разтега. Вървеше бавно към нея през дъбравата. Айез Седай в рокля със старомодна кройка, с права бяла коса, дръпната назад с шапчица от сребристи нишки, отрупана с бисери, и падаща до кръста й. Не можеше да бъде! Това сурово лице с черните дръпнати очи и кривия нос не можеше да се сбърка с никое друго! С никое друго… но Тура-найн Мердагон беше умряла още когато Беонин бе Посветена. Жената пристъпи и изчезна.
— Какво става? — Терваил се извъртя, мечът му се вдигна нагоре и той се взря натам, където гледаше тя. — Какво те изплаши?
— Тъмния. Докосва света — промълви тя. Беше невъзможно! Невъзможно, но не се беше поддала на илюзии и фантазии. Видяла беше каквото беше видяла. Потръпна, и не заради това, че стоеше нагазила до глезените в сняг. Помоли се безмълвно: „Дано Светлината освети всичките ми дни и дано намеря подслон в шепата на Създателя, в непоклатимата и сигурна надежда за спасение и прерождение“.
След като му каза, че е видяла Сестра, умряла преди повече от четиридесет години, той не се и опита да го отхвърли като халюцинация, само промърмори под нос своята си молитва. Никакъв страх не Усети у него обаче. Много в себе си, но не и у него. Мъртвият не може да уплаши мъж, който приема всеки свой ден като последен. Не беше толкова оптимистичен, след като му разкри намеренията си. Отчасти поне. Направи го, докато се взираше в ръчното огледалце и много внимателно сплиташе. Не беше толкова привикнала с Илюзия, колко-то й се искаше. Щом сплитът я обгърна, образът в огледалото се про-мени. Не кой знае каква промяна, но лицето й вече не беше лице на Айез Седай, не беше лицето на Беонин Марини, а просто на някаква жена, която много смътно приличаше на нея, макар и с много по-светла коса.
— Искаш да се добереш до Елайда? — попита той подозрително. По връзката протече напрежение. — Искаш да се доближиш до нея и след това да смъкнеш Илюзията, нали? Тя ще те нападне и… не, Беонин.