Стъкларят от Мурано

Ако откажа да правя тези ножове, моят собствен живот ще бъде отнет.

Корадино облекчаваше чувството си за вина, като правеше остриетата толкова тънки, силни и чисти, колкото сили имаше. Казваше си, че щом така и така неволно подпомага тази касапница, по-добре да направи смъртта колкото е възможно по-безболезнена.

Работилницата беше празна. Всички майстори си бяха отишли, включително и Джакомо, чиято напреднала възраст вече започваше да си казва думата. Корадино беше сам с блестящите остриета, с недовършените полилеи, които стояха като болни с ампутирани крайници, очакващи да им бъдат сложени нови, и с бляскавите бокали, които, изстивайки, едва забележимо пееха. Огледа обширната работилница, негов неизменен дом от двайсет години насам, и спря поглед върху загасените пещи. Увери се, че наоколо действително няма жива душа, и после запали една-единствена свещ. Насочи се към вратата на една излязла от употреба пещ в дъното на работилницата. Отвори я и влезе в зейналата й паст. Под краката му захрущяха останките от стари чаши и свещници, които лежаха тук като забравено съкровище, тъй като тази пещ беше спряна преди много години. Корадино плъзна ръка по почернелите тухли в дъното на пещта, напипа металната кука и дръпна. Отвори се тайна вътрешна вратичка и той влезе.

И автоматично се озова у дома. По памет запали свещите по многобройните разклонения на близкия свещник и стаята, която изникна в светлината, се оказа приличаща не на работно място, а на приятен венециански салон. В ъгъла беше поставен кадифен шезлонг. Пещта, направена в отсрещната стена, гореше весело като камина на благородник. А по стените, отразяващи горещината и светлината, висяха някои от най-ценните произведения на Корадино — неща, за които знаеше, че един ден трябва да бъдат продадени, но с които засега не му се разделяше. От пода до тавана се издигаха огромни огледала, създаващи илюзията, че стаята е много по-голяма, отколкото всъщност бе. Стенните аплици, протягащи рамене в красива арабеска, се съревноваваха по красота с огъня, който гореше в тях. Редуваха се с рамки за картини, но без картини, в които и най-красивият портрет на света би се изгубил, независимо колко прославен е обектът или художникът. Само центърът на стаята противоречеше на усещането, че се намираш в луксозен дворец край каналите — защото там стояха оръдията на занаята на Корадино: бъчви с вода и вани за покриване с живак, съдове с цветни пигменти и шишета зловонни химически вещества.

Тази стая е единствено моя. Тайна, безопасна и най-подходящото място за онова, което трябва да направя тази вечер.

Корадино знаеше какво трябва да направи — нож по негов личен дизайн, наречен денте, или зъб. Името му беше много подходящо. Не беше елегантен и смъртоносен като ножовете на убийците, които му възлагаха да прави, и не беше предназначен да се отчупва при дръжката като техните. Къс, но много як, изработен от плътно тъмно стъкло и с остър връх, ножът денте ставаше както за рязане, така и за копаене. Корадино застина за миг, оглеждайки редиците прахообразни и течни вещества, чудейки се какво точно стъкло ще му трябва. И накрая разбра.