Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Корадино се изсмя, но пак поклати глава.
— Дойдох просто да ти кажа… И аз не знам точно какво, но… Искам да знаеш… Боже, има толкова много неща, които не мога да ти кажа! — Пое си тежко дъх. — Добре. Искам да ти кажа, че всичко на този свят дължа на теб, че те чувствам като свой баща, че ако не беше ти, аз отдавна да съм мъртъв, и че съм ти толкова задължен, че никога няма да мога да ти се отплатя и че каквото и да се случи с мен, ми се ще да знам, че ще ме помниш с добро. — Сграбчи трескаво ръката на стареца и изрече: — Обещай ми, моля те, че няма да си помислиш нищо лошо за мен!
— Корадино, разбира се, че никога няма да си помисля нищо лошо за теб! Но за какво е всичко това?
— Още едно нещо. Ако видиш Леонора, ако някога имаш възможността да я видиш, кажи й, че винаги съм я обичал и винаги ще я обичам!
— Корадино…
— Обещай ми!
— Обещавам ти, разбира се, обаче ти трябва да ми кажеш какво имаш предвид с всичко това. Какво ти става тази вечер? Какво си намислил?
— Нищо не съм намислил! — побърза да отрече Корадино. А после се изсмя горчиво и обори глава в ръцете си, заравяйки пръсти в тъмните си къдрици. След малко, с доста по-нормален глас, рече: — Прости ми. Напоследък ми става нещо странно. Сигурно е от луната — нали казват, че гърбатата луна носела мрачни мисли!
Кимна по посока на прозореца и Джакомо едва сега забеляза, че луната беше почти пълна и имаше странен цвят. Да, това обясняваше и неговата меланхолия.
— Прав си — рече. — И на мен днес ми минават странни мисли. Хайде, ела да изпием това вино, а?
Корадино отказа с махване на ръка и рече:
— Трябва да тръгвам. Но ти не забравяй какво ти казах!
— Няма — кимна Джакомо. — Но нали утре ще се видим край пещите?
— Да, до утре. Ще се видим.
Прегръдката беше продължителна и силна. А после Корадино изчезна, а Джакомо за пореден път остана сам. Вторачи се в тъмната нощ навън и се запита дали онова, което проблесна в очите на приятеля му, когато се обърна да си върви, наистина бяха сълзи. Защото, макар и да говореха за утрешния ден, цялата им среща премина като сбогуване.
Да, наистина сбогуване. Когато на следващата сутрин Корадино не се появи край пещите, грозните предчувствия на Джакомо достигнаха своя апогей. Кресливи, отвратителни гласове се надпреварваха за внимание в главата му. Тръгна веднага към къщата на Корадино — толкова бързо, колкото можеха да го носят старите му крака. Влезе в малката колиба, без да чука, и се насочи право към вътрешната стаичка — спалнята. И там видя най-лошото. Приятелят му лежеше на скромното легло, напълно облечен и неподвижен. Първоначално старецът си помисли, че Корадино сам си е отнел живота и че именно това е бил смисълът на снощното му гостуване. Обаче после, през нови сълзи, той забеляза издайническата черна струйка, която се стичаше от устата му към завивките. Обърна една от ледените ръце на приятеля си и погледна дланта му — връхчетата на пръстите му също бяха черни. През живота си Джакомо бе виждал предостатъчно подобни признаци, за да знае за какво става въпрос. Живак. Чумата на стъкларите, която накрая бе отнесла и Корадино. Джакомо приседна на ръба на леглото и се разплака.
Той е знаел. Корадино е знаел, че умира — снощи, когато му дойде на гости. И просто си е вземал сбогом.
Джакомо се изправи бавно и дръпна внимателно завивката, за да закрие лицето, което му беше толкова скъпо. И докато го правеше, той занарежда така, както вият всички бащи, погребващи синовете си:
— Господи, защо не взе мен вместо него?!
Когато тази вечер Джакомо се прибра най-сетне у дома си, наближаваше полунощ. Това бе най-дългият и кошмарен ден в неговия предълъг живот и той нямаше нищо против да заспи и никога повече да не се събуди. Както изискваше законът, той бе съобщил за смъртта на Корадино на кмета на Мурано, който на свой ред автоматично бе изпратил лекар, за да потвърди причината. Докторът беше натискал и бол Корадино къде ли не. Дори отряза кичур от косата му и му пусна кръв. Джакомо беше убеден, че това старание бе вдъхновено от Десетимата. С черната си мантия и бялата маска с дълъг, извит като клюн нос и напълнен с билки за предотвратяване на инфекции, той приличаше на лешояд, налетял върху трупа на Корадино. Но когато губеха някоя от най-ценните си придобивки, членовете на Съвета винаги държаха да се уверят, че няма нещо гнило. Единствено това не позволи на Джакомо да се намеси, за да помоли да пощадят поне достойнството на починалия му приятел. И през цялото време стоя мълчаливо отстрани. Но когато лекарят накрая освободи тялото, бе доста изненадан, че Джакомо иска позволение да изпълни всички погребални ритуали за своя мъртъв приятел. И тъй като смъртният акт вече бе написан, докторът не видя никаква причина да откаже на тази молба, поради което Корадино бе отнесен в дома на Джакомо, за да бъде изложен за поклонение.