Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
— Виж какво — отбеляза Аделино и пое снимката от нея, — няма спор, че кампанията ще спечели, ако ти си вече маестра, а не просто сервенте24. Но пък аз не бих ти предложил този шанс, ако знаех, че не го заслужаваш! И ако през последните няколко седмици си успяла да ме опознаеш поне мъничко, вероятно вече знаеш, че за мен най-важното на този свят е репутацията на моя бизнес! За нищо на света не бих позволил от моя магазин да излиза стъкло, което не е само най-доброто! — Тук старецът се приведе и извади от кофата последното сърце, което тя беше изработила. — Това е хубаво и чисто. И е много добро! Недей да недоволстваш толкова! Това за теб е превъзходен шанс!
— Аделино, доволна съм и съм ти благодарна — отстъпи тя. — Обещавам ти, че няма да те предам!
И когато тя се обърна, за да си вземе якето, той тайничко пъхна в джоба на сакото си сърцето, което тя беше направила. А после, с престорено сърдит глас, я подкани:
— Хайде, събирай си по-бързо нещата тук и почисти! Няма да те чакам цяла нощ, я!
Двамата се спогледаха и тя се разсмя.
А той си даде сметка, че бе действал точно навреме. Защото, преди да затвори окончателно вратичката на пещта, Леонора хвърли вътре цялата кофа несъвършени сърца, за да се затоплят върху заспиващите въглени и да се превърнат в топилка за следващия ден. После грабна чантата си, благодари за последен път на Аделино и вече на излизане, завърза сърцето на Корадино обратно на врата си.
Аделино напипа твърдото, изработено от нея сърце, което бе поставил в джоба си. А после, без да знае защо, отвори отново вратичката на пещта и се загледа в кървящите и умиращи върху червените въглени кристални сърца, разтапящи се постепенно в една обща маса. Беше напълно искрен, когато предложи на момичето да стане майстор — знаеше, че тя е вече достатъчно добра за това. И че щеше да се превърне в първата маестра от Мурано. Дано обаче мъжете да приемат спокойно този факт! Аделино затвори вратичката на пещта и потрепери. Точно както и Леонора преди него, и той като че ли си търсеше неприятности.
И те дойдоха съвсем скоро, при това от не чак толкова неочаквана посока.
— Каквооо?! — изрева Роберто дел Пиеро. После сграбчи последното си произведение — красива ваза от бистро стъкло с топчета в ярки цветове, приклещени вътре — и я захвърли срещу пещта, където тя се раздроби на милиони блестящи парчета.
Беше на другия ден сутринта и Аделино вече бе събрал майсторите, за да направи кратко съобщение относно повишението на Леонора. То бе посрещнато с ледено мълчание от страна на мъжете. С изключение на един.
— Нямаш право да сториш подобно нещо! Не можеш да направиш тази курва майстор! Първо, онези абсурдни реклами, а сега това! Целият свят ще ни се смее! — крещеше неистово Роберто.
Леонора реагира моментално на обидата. Докато цялата работилница се беше вкаменила след разтрошаването на вазата (дори и белите вежди на Аделино се бяха свъсили), тя прекоси пространството между тях и зашлеви звучен шамар на Роберто за втори път, откакто се познаваха.
— Но не достатъчно курва, за да спя с мъж като теб! Ето това те ядосва, нали? Че беше отрязан най-безцеремонно!
Аделино побърза да се намеси и застана между тях, за да ги разтърве.
— В кабинета ми! И двамата!
И със сила, неочаквана за годините му, той повлече и двамата към своята светая светих, стиснал в железен захват ръцете им. Щом ги вкара вътре и ги пусна, Леонора и Роберто се вторачиха един в друг — тя гневно, а той с омраза, от която дори кръвта й се смръзна. Не можеше да повярва, че подобна омраза може да бъде породена само от едно отхвърляне в долнопробна кръчма!
Аделино се настани зад бюрото си и въздъхна дълбоко. Неприятностите, които предвиждаше, го бяха връхлетели удивително бързо. Той, разбира се, знаеше за размяната на любезности между тях в и извън кръчмата през онази вечер — служебните клюки никога не пропускаха да стигнат до него — ала имаше усещането, че омразата на Роберто има доста по-дълбоки корени и се надяваше да успее да му затвори устата, преди да е казал онова, което очевидно имаше да казва.
— Роберто — започна старецът, — онази ваза щеше да ни донесе триста евро! Да знаеш, че сумата ще ти бъде удържана от следващата заплата!
— Прави каквото искаш! — изсъска злобно Роберто. — Обаче аз за нищо на света няма да работя с тази… с тази…
— Само смей да го повториш! — сряза го Леонора с напълно сериозна физиономия.
24
Servente (ит.) — Слуга; чирак; помощник. — Б.пр.