Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
— Всъщност има един човек. Обаче той е доста нов, затова не желая да казвам нищо, докато не видя накъде ще тръгнат нещата.
Този път и двете тъмни вежди се стрелнаха нагоре.
— А бихте ли ни подсказали поне кой е той?
Леонора се усмихна, но по-скоро на себе си, когато отговори:
— Изглежда като излязъл от картина.
Витория изключи рязко касетофона и подметна:
— Че кой тук не изглежда така!
Но докато журналистката минаваше покрай хладилника на излизане от кухнята, го видя, вторачен в нея от картичката с картината на Тициан. Племенникът на кардинала — Алесандро Бардолино. Беше виждала тази картина и преди, разбира се, в неговата къща. Веднъж на майтап майка му беше купила тази репродукция на Тициан, като един вид семейна шега. Тя висеше в кухнята му и Витория бе минавала покрай нея стотици пъти на ден, преди да бъде повишена и изпратена в Рим. А после, през миналия месец, я върнаха обратно във Венеция. Но пък беше виждала картината всеки божи ден от трите години, през които двамата бяха живели заедно.
Витория се обърна към домакинята и се сбогува с нея толкова топло и сърдечно, че Леонора започна да се чуди дали не си е въобразила остротата и цинизма й по време на интервюто. Не можеше да повярва, че журналистката изглежда толкова доволна, когато тя бе внимавала да не издаде нищо пикантно и цялото интервю премина… ами… доста отегчително.
Но Витория Миното прекоси обратно кампо „Манин“ с пружинираща стъпка. Интервюто се бе оказало огромен успех. Вече разполагаше с няколко важни насоки. Не на последно място от които бе новината, че малката стъкларка се среща с Алесандро.
Витория вече предвкусваше удоволствието да й го измъкне изпод носа.
Да, животът определено бе много интересно нещо.
Петнайсета глава
Предателство
Беше късно и Леонора беше сама в работилницата. Беше загасила и затворила всички пещи и ги бе оставила да спят — с изключение на една самотна огнена дупка, край която в момента работеше.
Не беше виждала Алесандро, но поне снощи й се беше обадил. Бил заминал за Виченца, на курс за подготовка за длъжността „детектив“ — стига, разбира се, да успее да издържи трудния тест, с който завършваше обучението. А Леонора се бе зарекла, че докато трае курсът му, тя ще работи във фабриката до късно вечерта — за да усъвършенства уменията си на стъклар и за да не чака нетърпеливо звъна на телефона или на звънеца. Опасяваше се, че в новото балонче на любовта, в което бе заживяла, ще изгуби мотивацията си за работата, а, подобно на изоставен приятел, стъклото ще й го върне. Даваше си сметка също така, че непременно трябва да поддържа направлението на това свое ново житейско течение, тъй като не можеше да знае кога корабът, който я носеше по реката на щастието, ще се пропука или обърне от тежестта на новата й страст.
Защото огънят й към Алесандро продължаваше да гори все така ярко и интензивно. Живееше в новия си апартамент едва от месец, а двамата се бяха виждали само няколко пъти, въпреки това тя непрекъснато мислеше за него. Но пък неговата концентрация върху повишението му и служебното му пребиваване във Виченца бяха напълно достатъчни, за да го оправдаят по всички обвинения в нейните очи. Леонора търсеше извинения за него. Успокояваше се с красивите мигове, които бяха прекарали заедно, и живееше със спомените за тях. При отделните им кратки разговори научаваше все повече неща за него. Веднъж например й каза за родителите си — баща му бил пенсиониран полицай, а майка му — пенсионирана медицинска сестра, и двамата се били преместили в къщичка в планините на Умбрия, за да избягат от непрекъснатия туристически шум и глъч на Венеция. И тя се държеше като удавник за сламката на тези детайли, надявайки се чрез тях той да се стреми да се сближи с нея, и се стараеше да не обръща внимание на факта, че нито веднъж не я беше канил в дома си.
Но сега физическото разстояние между тях й предоставяше така необходимата възможност да проясни ума си и да оправдае централната си роля в кампанията за фамилията Манин. Работеше неуморно върху подобрение на стъклото си, докато луната изгряваше над лагуната. Тази вечер целта й беше едновременно простичка и много трудна. Искаше да се научи да изработва стъклени сърца — като онова, което беше направил Корадино и което беше достигнало до нея през столетията. Продължаваше да го носи неотлъчно на врата си. И сега тя развърза синята панделка, на която го беше нанизала, и постави сърцето внимателно на пейката до себе си — достатъчно близо, за да го ползва като образец, но не чак толкова, за да се разтопи от пъклената горещина на пещта. Спомни си как още през първата си седмица тук се бе опитала да направи такова. Очакваше да е лесна работа в сравнение с чудесата, които майсторите ежедневно ваеха с ръцете си. Ала милият Франческо — един от малцината й съюзници, й се изсмя приятелски и й каза, че сърцето от стъкло е едно от най-трудните неща в техния занаят. Особено ако държи да го направи абсолютно симетрично, с идеално, сферично балонче, приклещено в центъра му — като това, което висеше на врата й.