Стъкларят от Мурано

Джакомо обърна гръб на отражението си и се запита какво да прави сега. Може би трябваше да хапне нещо — някъде в килера имаше малко вкусен салам от Болоня, както и кана с вино. Но нещо не му се ядеше. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко апетит имаше. Вече други неща му даваха сили — книгите му, работата му, приятелите му. И най-вече Корадино. С течение на годините това момче му бе станало като син. Защо да не отскочи до жилището на Корадино, за да сподели с него каната си с вино? Не, момчето беше изтощено от работата по поръчката на онзи мистериозен клиент — маестро Доменико от Театро Векио. Джакомо никога не беше виждал този човек, обаче знаеше, че работата за него държеше Корадино край пещите до късно през нощта. Вероятно момчето дори все още не се бе прибрало, за да му ходи на гости.

Джакомо вдигна старата си виола и лъкът и пръстите му сами намериха меланхоличната венецианска песен, която отговаряше на настроението му. Цял ден усещаше някакво грозно предчувствие, някаква тежест в сърцето, които не можеше да си обясни. Откакто се бе върнал от работилницата, именно това чувство го бе накарало да отива многократно до прозореца си.

Затова приглушеното почукване на вратата въобще не го изненада — и без това цяла вечер очакваше нещо. Докато поставяше внимателно виолата си на дървената пейка, се изпълни с ужасното предчувствие, че всеки момент ще отвори врата на самата Смърт, дошла най-сетне да си го прибере. Обаче фигурата, която стоеше на прага му, не беше Смъртта. Беше Корадино.

Разцелуваха се сърдечно, макар Джакомо веднага да усети, че младият му приятел изглежда неспокоен. Щом влезе в стаята, той не можеше нито да седне, нито да стои прав. Отказа виното, но само за да си поиска след минута пълна чаша, която изгълта на един дъх.

— Корадино, какво те боли? Да не би да имаш треска? Да не е от живака, а?

Защото напоследък Корадино бе започнал често да кашля — знак, който подсказваше за разрушаване на белите дробове от живака, с който се изработваха огледалата. А миналата седмица Джакомо му беше предложил да си слага под езика по четири зърна черен пипер, за да предотврати развитието на тежко белодробно заболяване — подобно на всички венецианци, и Джакомо имаше безотказна вяра в мистериозните подправки от Изтока. Но веднъж започнало, живачното натравяне не можеше да бъде спряно дори от подправките. Рано или късно сребристият дявол пращаше повечето стъклари на оня свят — самото им изкуство ги поглъщаше.

Сега Корадино отрече отривисто диагнозата на Джакомо, но очите му продължаваха да горят.

— Дойдох, за да… — започна, но рязко спря.

Джакомо сграбчи ръката на Корадино и го придърпа на пейката до себе си.

— Успокой се, Корадино мио! Какво искаш да ми кажеш? Някакви неприятности ли имаш, а?