Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Аделино пак беше принуден да се намеси:
— Леонора, млъкни! А сега, Роберто, да разбирам ли, че ми даваш ултиматум? Че ако направя Леонора майстор, ти ще напуснеш?
Бавно идвайки на себе си, Роберто кимна. Аделино отново въздъхна и се постара да не среща погледа на Леонора. А тя не можеше да повярва какво предстои да се случи. Снощи, докато пътуваше с морския трамвай до дома си, бе стигнала до заключението, че независимо как щяха да се развият нещата с Алесандро, тя бе постигнала огромен успех — бе станала първата жена стъклар на остров Мурано, истинска маестра. Значи вече имаше онова, за което всъщност беше дошла. Най-сетне имаше работата, за която мечтаеше — отдушник на творческите и артистичните й страсти.
И ето че сега само след една кратка нощ всичко това ще ми бъде отнето! Ще бъда върната до простата длъжност на чирак, вследствие злобата на един мъж, когото почти не познавам! Защото Аделино никога няма да изгони Роберто! Та той е най-добрият стъклар на острова!
Накрая Аделино заговори:
— Моментът е много труден за мен! — Вдигна очи, но погледът му срещна този на мъжа, а не на жената пред него. — Роберто, ти си най-добрият майстор тук, обаче темпераментът ти е горещ като пещите! Затова сега можеш да си вземеш от счетоводителя онова, което ти дължим, и да си тръгнеш. Вазата е за моя сметка.
Леонора ахна и се обърна към Роберто, почти очаквайки го да удари Аделино. Обаче майсторът се обърна не към стареца, а към нея. И преди Аделино да успее да го спре, Роберто закова Леонора за стената, стиснал здраво врата й. С другата хвана стъкленото сърце на врата й и започна да увива панделката около ръката си, след което дръпна силно. Позата им иронично напомняше за напъните му на ухажор пред кръчмата, но този път думите му бяха доста по-различни оттогава.
— Да, ти успя да се наместиш тук, курво мръсна, но се басирам, че никой не си е направил труда да ти каже, че си пъклено семе на един предател! Знаеше ли, че този твой безценен предшественик е предал моя и е продал тайната на стъклото на Франция, където е починал като богаташ? И тази ваша велика рекламна кампания се базира на една огромна лъжа!
— Ти си този, който лъже! — просъска Леонора в лицето му. — Корадино е живял тук, работил е тук и е умрял тук!
— Идиотка смотана! Той е умрял във Франция, кучко!
Тук вече Аделино не издържа и изрева:
— Роберто, пусни я веднага и се махни от очите ми! Веднага!
Роберто, чието разкритие очевидно бе изпило и последните му сили, пусна Леонора и напусна с гръм и трясък кабинета на шефа си.
Леонора се отпусна замаяна на най-близкия стол. Аделино се засуети около нея, ужасен от сцената, която бе позволил да се случи пред очите му. Даде й чаша вода, а когато тя отклони грижите му, се върна тихо на мястото си, самият той разтърсен до дъното на душата си. Накрая тя вдигна очи към него и промълви:
— Какво искаше да каже той с тези приказки за Корадино? Как е възможно той да е бил предател? И какво толкова е причинил на семейството на Роберто?
Аделино поклати безпомощно глава и отговори:
— Роберто е наследник на фамилията Дел Пиеро. Преди няколко столетия неговият далечен прадядо Джакомо е бил голям майстор, защитник и учител на Корадино. Доколкото ми е известно, били са също така и най-добри приятели.
— Тогава Роберто защо приказва тези неща? Защо толкова мрази Корадино, а оттам и мен? И какво искаше да каже с това за предателството и… за Франция? Аз си мислех, че Корадино е починал тук, нали?
— Разбира се, че е починал тук — кимна Аделино. — Архивите сочат, че се е споминал от отравяне с живак.
Леонора се опитваше да осмисли всичко чуто. В главата й се преплитаха нишките на стотици не добре запомнени истории за Корадино. И не след дълго осъзна, че е започнала систематично да клати глава.
— Да, така трябва да е…
Аделино се изправи, приближи се до нея и докосна рамото й.
— Виж какво, защо не си вземеш отпуск до края на деня, а? А аз ще се постарая да загладя нещата тук. Утре ела така, както си идваш всеки ден, и аз ти гарантирам, че всичко това вече ще е отшумяло. Утре е голям ден за нас, не го забравяй! Утре излизат първите реклами в пресата! Затова сега върви и си почини!
Загриженият му тон не убягна от вниманието на Леонора, но въпреки това сърцето й претупа от мисълта за онова, което предстоеше. Излезе с благодарност под лъчите на слънцето и тръгна по улица „Манин“ в посока на спирката на корабчето. Ала този път така познатото име на улицата не я успокои. По едно време вдигна тъжно очи към поредната избеляла табелка и отрони: