Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Рицарите, облечени в бял плащ с червен кръст, които носеха бели щитове със същия този кръст, бяха единствената надежда на Йерусалим.
В деня, в който гласът на Арн мутира до такава степен, че той вече не можеше да пее, и всички забелязаха това, момчето бе убедено, че Бог го наказва колкото жестоко, толкова и неразбираемо защо. Навярно бе извършил непростим грях, с който бе заслужил жестокото наказание. Но как някой може да извърши непростим грях, без да съзнава в какво се състои той? Беше смирен. Обичаше всички монаси в братството. Не лъжеше. Стараеше се да говори истината по време на изповедите си пред отец Хенри, дори и да се отнасяше до онанизъм и свързаните с него низки помисли. Без изобщо да се оплаква или да мами, бе изкупил греха си чрез наказанията, които все по-раздразнителният отец Хенри му налагаше заради онанизма. И всеки път получаваше опрощение на греховете. Защо тогава Бог го наказваше така жестоко?
Молеше Бога за прошка, задето дори се е запитал за подобно нещо, което можеше да се тълкува като намек за това, че Божието наказание бе несправедливо, но добавяше, че наистина иска да знае в какво се състои извършеният от него грях, така че да може да се поправи. Ала Бог не му отговаряше.
Учителят по музика в „Школата на живота“ отец Лудвиг дьо Бетекур прие случилото се изненадващо спокойно и утеши Арн с думите, че случилото се е част от естествения ход на нещата, който Бог е определил — че всички момчета рано или късно загубват сопраното си и за известно време грачат като гарвани. Не било по-странно от това, че всички момчета порастват и се превръщат в мъже и че Арн се е издължил и е заякнал. Но тъй като брат Лудвиг не можеше да му гарантира, че след метаморфозата гласът му отново ще става за пеене, пък било то и на по-нисък глас, Арн бе безутешен.
Участието му в хора бе най-важната работа за него в „Школата на живота“ — до такава степен, че чрез пеенето си по време на литургиите той усещаше, че върши добро и че трудът му е от значение. Естествено, че помагаше и при строежа на камбанарията. Тогава, както и при участието си в хора, той правеше неща, които другите не бяха в състояние да извършат. Във всичко останало той беше само едно момче, което трябваше да се учи от останалите. Или пък това, което беше чисто удоволствие за духа или за тялото: книгите или конете, или пък упражненията на брат Гилберт, които му се струваха по-полезни за самия него, отколкото за братството. И тъй като той обичаше монасите, както повеляваха правилата, искаше дарбата му да се върне, за да заслужи любовта им. Песните бяха най-важното му средство за това. Поне така си мислеше.
Повече да не може да пее, макар и песента да бе в съзнанието му и той да чуваше всеки тон вярно, преди да се отрони от устните му, звучейки грешно, бе като да загуби равновесие и да не може да върви, да бяга или да язди. Брат Лудвиг му каза, че вече не е нужен за литургиите и той го прие като тежко наказание, че се е провалил.
Отец Хенри изпитваше известна раздразнителност от факта, че нещо така естествено не може да бъде обяснено на момчето. Явно не бе достатъчно, както първоначално смяташе, да му се обясни, че мутирането на гласа е нещо, което сполетява всички. Изненадваше го и че момчето не разбираше най-простия и лесно забележим факт, че гласовете на мъжете звучат другояче от тези на момчетата. Обезпокояваше го и фактът, че наглед излишните кахъри на момчето всъщност отразяваха нещо друго — огромната му самота. Ако бе израснал сред други момчета в или извън стените на манастира, той навярно по-лесно щеше да се види такъв, какъвто е — момче, и някой ден, навярно някой ден член на ордена. Но все още той не бе монах.
Причината в Цистерцианския орден да престанат да приемат послушници бе по-скоро от областта на теологията, отколкото заради практични или икономически причини, и се състоеше в това, че на момчетата, намиращи се зад стените на манастира им се отнема личната и интелектуална свобода. Ставайки възрастни, те можеха да са само монаси. И никакви други, защото просто не ставаха за нищо повече.
Отец Хенри си спомняше много добре как бе спорил по този въпрос с отец Стефан точно в деня, в който майката на Арн бе пристигнала във Варнхем, за да — както се изрази самата тя — „посвети сина си на Бог“ в изпълнение на Неговото желание и може би за изкупление на собствените си грехове. Още тогава бяха предвидили усложненията и бяха говорили за тях. И бяха решили, че Арн трябва да бъде възпитаван много внимателно, за да може за в бъдеще свободно и по собствена воля да изпълни божественото си предназначение.