Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Това, което се бе случило сега, когато Арн не можеше да се примири с мисълта, че някъде между раждането и смъртта гласът на човека се променя, и не можеше да приеме очевидността му, бе предупреждение. От една страна, момчето бе по-образовано, от който и да е възрастен човек, живеещ извън пределите на манастира, поне тук, във варварска Скандинавия. Освен това то може би владееше оръжието по-добре от когото и да било другиго.
От друга страна, Арн бе съвсем наивен, що се отнася до светския живот. Той нямаше да може да седи около една маса със съотечествениците си, защото щеше да му се догади, и нямаше да може да преживее и ден навън, без да забележи, че хората лъжат и че повечето от тях извършват ежедневно множество смъртни грехове, които той, вероятно сега възприемаше само като теоретични примери, привеждани за целите на моралните уроци.
Със сигурност Арн не разбираше какво е прекомерната гордост, срещал я бе само в примерите от Светото писание. Сигурно не можеше дори и да си представи какво представлява лакомията. Какво бе алчността не разбираше съвсем. А гневът му бе известен само като Божи гняв. Доколкото отец Хенри бе запознат, завистта бе напълно непознато за Арн чувство и той проявяваше единствено интерес към братята, които можеха да правят нещо по-добре от него, и затова бе изпълнен само от безгранична благодарност към тях, защото му позволяваха да се учи. А безразличието? Колко ли чуждо бе това понятие за момчето, което по цели дни бе изпълнено със старание, за да се отправи по-скоро към новото си място за работа или да се заеме с четене?
Оставаше може би похотта, въпреки че представите на Арн за греховността на малките момчета бяха също така преувеличени. Внезапно и с известна ирония отец Хенри си спомни как веднъж в отчаянието си Арн бе свързал мутирането на гласа си като „Божие наказание“ за неговите „страшни“ грехове. И как се бе молил да запази гласа си в замяна на всяко друго наказание.
Прикривайки тогава усмивката си зад маската на строгостта, отец Хенри бе казал малко прибързано, без да помисли, и се бе пошегувал, че има начин човек да запази прекрасния си глас, но той не би препоръчал това средство.
Арн не разбра какво имаше предвид и на изпадналия в затруднение от собственото си лекомислие отец Хенри му се наложи да обяснява, че момчетата в манастира не биват кастрирани по много причини, дори и да притежават красиво сопрано. Така че в края на краищата пречупването на гласа не било грях, а влизало в установения от Бог ред на нещата в този живот.
Отец Хенри продължаваше обаче да е сигурен, че Господ има специални планове по отношение на младия Арн. И дотогава, докато Господ не изявеше волята си, задачата на отец Хенри си оставаше да го подготвя за предстоящото му призвание. Без преувеличение можеше да каже, че прави всичко възможно за това, но сега се оказваше, че не е достатъчно. Рано или късно Арн трябваше да придобие знания за греховния свят, намиращ се extra muros — зад манастирската стена. В противен случай, вече като мъж, щеше да продължава да си е наивен като дете, а такива мъже често пъти постъпваха неразумно. А Божието желание не можеше да е такова.
Когато върху западния бряг на Готаланд се стовариха есенните бури, настана време да се прибира реколтата. Още от древността жителите на рибарските селища смятаха за свое законно право да търсят по пясъчния бряг отломки от разбили се кораби, но сега крал Вадцемар бе забранил на всички да събират вещи от корабите, с изключение на монасите от Витскел. Кралят бе преценил, че с това си решение щеше да убие наведнъж няколко заека. Събирането на неща, довлечени до брега след корабокрушение, съвсем не бе безопасно занимание, защото онзи, който намираше нещо ценно, изведнъж забелязваше, че и друг очаква също дела си. Бандите и рибарите се избиваха едни други и изпратеното от морските богове богатство отиваше нахалост.
Сега обаче, след като търсенето на отломки от разбилите се кораби бе станало по заповед на краля привилегия на монасите, в него трябваше да има повече ред, а онези, чийто занаят бе да ловят риба, бяха задължени за общото благо изцяло и напълно да се посветят само на това си занимание. Монасите можеха по-добре от всички останали да преценят находките си и да решат кое можеше да се използва. По такъв начин даровете от морето се употребяваха според предназначението им. Беше къде по-разумно, след като откриеха ценните предмети, монасите да ги приведат в нужния вид и след това да ги продават на хората, отколкото невежите да повреждат множество ценни неща. Това бе мъдро решение на кралската власт.