Обречени на безсмъртие

„Часовете са тъпи.“

„Довечера излизам, ще дойдеш ли?“

Поколебах се, но след това се насилих да отговоря на последния есемес:

„Къде?“

Тя отговори веднага:

„Ще те чакам след училище.“

В четири Джорджия ме чакаше на входа, без да крие, че е изненадана.

— Не може да бъде, Кейти Дребосъчеста… наистина ли ще излезеш с мен довечера?

— Зависи — отвърнах заядливо, като се опитвах да не покажа колко съм отчаяна и нещастна. — Къде ще ходиш?

— Ще потанцувам в един маниашки клуб. Собственикът ми е много добър приятел. — Тя ми се усмихна хитро. Сестра ми беше непоправима флиртаджийка. — Сериозно, там е страхотно. Намира се в един лабиринт от стари винени изби под две сгради близо до „Оберкампф“. Винаги е пълно с музиканти, хора на изкуството. Ще ти хареса.

Въпреки че не ми беше до клубове, това се оказваше единствената възможност да изляза през уикенда. Не само през уикенда, ами месеци напред.

— Дадено — отвърнах. — По кое време?

— Към девет.

Качихме се на автобус, след това се прехвърлихме на метрото. Бяхме на нашата улица, когато се обърнах към Джорджия:

— Не ми се прибира още. Ще се поразходя. Да не тръгнеш без мен.

— Ще ти взема нещата — рече тя, усмихна се и продължи към нас. Обърнах се в другата посока, минах по натоварения булевард „Сен Жермен“ и кривнах по тесните улички в квартала около реката.

На един оживен ъгъл се намираше кафене с просторна тераса, където мами ме водеше като дете, за да хапнем чудесната ябълкова тарта, сервирана с глазура от карамел. Кафенето се казваше „Палет“, като палитра на художник, името останало от времето, когато тук са се събирали местните художници и скулптори. Беше твърде далече от нас, за да идвам редовно, но си струваше да се отбивам от време на време.

Студен вятър брулеше по улиците и обикновено приятната тераса бе почти празна. Влязох в топлото кафене, наситено с прекрасни аромати. Един от сервитьорите срещна погледа ми и посочи празна маса в най-закътаната ниша зад входната врата. Страхотно. Днес определено имах нужда от анонимност.

Седнах, оставих си чантата под масата и заоглеждах клиентите, докато чаках сервитьора да се върне. В един от ъглите се бяха настанили група студенти и разговаряха на висок глас. Бизнесмените на няколко маси бяха поставили напитките си върху документите. Невероятно красива жена седеше сама.

Загледах я. Имаше гъста руса коса, която се стелеше по раменете й, а високите й скули и светлосините й очи й придаваха вид на скандинавка.

Към нея се приближи мъж, който се появи откъм бара. Беше с гръб към мен. Седна пред нея, посегна към чашата й с кафе и го допи на една глътка. След това протегна ръка към нейната, отпусната на плота на масата.

Каза й нещо и тя сведе поглед. Забелязах, че по бузата й се стича сълза, и мъжът веднага посегна, за да я изтрие. Прибра кичур платиненоруса коса зад ухото й и аз веднага познах жеста.

В този момент усетих как сърцето ми спира. Разтърси ме леденостудена тръпка, дръпнах чантата, в бързината съборих солницата на пода и тя се пръсна на парчета. Жената ме погледна и каза нещо на мъжа.

Той се обърна към мен, след което застина на място, красивото му лице беше сгърчено от болка. Инстинктът не ме беше подвел. Беше Венсан.

В този момент сервитьорът се появи пред мен с метла и лопата.

— Извинете — успях да избъбря, грабнах палтото си от стола и се измъкнах от кафенето.

Тичах през целия път до нас, лицето ми беше напълно безчувствено, сякаш ми бяха сложили инжекция с новокаин. „Аз го зарязах — напомних си, — не той мен. Защо да не си намери друга?“

Мина ми през ума, че може и да ме е излъгал, когато каза, че не се е влюбвал след едно детско увлечение. Може и да е бил с великолепната блондинка през всичкото време. Разбитото ми сърце обаче нашепваше, че греша. Венсан не би ме излъгал. Не би ме излъгала и Шарлот, когато ми каза, че съм първото момиче, в което се е влюбил, откакто е станал ревенант.

За съжаление болката ми не намаля, въпреки че вината не беше негова и аз бях тази, която го изостави.

Когато се прибрах, се качих в стаята на Джорджия и отворих вратата, без дори да почукам.

— Да вървим — изрекох на един дъх.

Тя се усмихна и вдигна къса дантелена рокличка.