Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Докато аз просто си стоях и нищо не правех. Никой не ме бе научил как се прави поклон с кринолин. А и освен това намирах поклоните за глупави.

— Не очаквах да ви видя толкова скоро, млади приятелю — каза мъжът, когото мислех за граф Сен Жермен. Цялото му лице сияеше. — Лорд Бромптън, ще позволите ли да ви представя прапраправнукът на моя прапраправнук? Гидиън де Вилърс.

— Лорд Бромптън! — Отново малък поклон. Явно ръкостискането все още не бе дошло на мода.

— Смятам, че наследниците ми са се развили великолепно, поне що се отнася до външния вид — каза графът. — Явно при избора на дамата на сърцето ми съм имал късмет. Прекалено орловият нос съвсем е изчезнал.

— О, скъпи графе, отново се опитвате да ме впечатлите с невероятните си истории — каза лорд Бромптьн, докато отново се настаняваше в стола си, който изглеждаше толкова мъничък, че се притесних, че ще се счупи на мига. Лордът не беше просто закръглен като господин Джордж, мъжът бе екстремно дебел! — Но аз нямам нищо против — продължи той и свинските му очички гледаха развеселено. — С вас винаги е много забавно. Всяка секунда има някаква изненада.

Графът се засмя и се обърна към младия мъж без перука.

— Лорд Бромптьн е и ще си остане невярващ, скъпи ми Миро! Трябва да измислим още нещо, за да го убедим в делото ни.

Мъжът отговори нещо на непознат, твърдо и рязко звучащ език и графът отново се засмя, после се обърна към Гидиън.

— Това, скъпи ми внуко, е моят добър приятел и побратим Миро Ракоци, в хрониките на пазителите известен като Черния леопард.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Гидиън.

Отново поклони от всички страни.

Ракоци — откъде името ми бе толкова познато? И защо предизвикваше у мен такова неприятно чувство?

Усмивка изви устните на графа, когато погледът му бавно се плъзна по мен. Автоматично затърсих някаква прилика между него и Гидиън или Фолк де Вилърс. Но не намерих такава. Очите на графа бяха много тъмни и в погледа му имаше нещо пронизващо, което отново ме накара да се замисля за думите на мама.

Да мисля! Само не и това. Но все с нещо мозъкът ми трябваше да се занимава, затова запях наум „Бог да пази кралицата“.

Графът ме заговори на френски, което не схванах веднага (все пак в мислите си пламенно пеех националния химн), но с известно закъснение и въпреки непознатите думи, дължащи се на бедния ми речник, успях да си преведа следното:

— А ти, красиво момиче, си [непозната дума] на добрата [непозната дума] Жана Дюрфе. Бяха ми казали, че имаш червена коса.

Да, явно ученето на думи все пак наистина бе основата при ученето на чужд език, както винаги казваше учителката ни по френски. За съжаление, не познавах и въпросната Жана Дюрфе, затова не успях да се досетя за смисъла на изречението.

— Тя не разбира френски — обясни Гидиън също на френски. — И тя не е момичето, което очаквахте.

— Как е възможно? — Графът поклати глава. — Всичко това е изключително [непозната дума].