Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Но... ще имаме ли достатъчно време? — попитах, мислейки си за дългия път обратно до плесенясалия сутерен. — Докато стигнем до „Уигмор Стрийт" с карета... — Там се намираше кабинетът на нашия зъболекар. Следващата спирка на метрото бе „Бонд Стрийт“. При това имаше поне едно прекачване. И както казах — с метрото! А колко дълго би се пътувало с карета, дори не исках да си представям. — Може би е по-добре да дойдем друг път?
— Не — каза Гидиън и изведнъж ми се усмихна. На лицето му бе изписано нещо, което не можех да определя точно. Може би жажда за приключение? — Разполагаме с повече от два часа и половина. Ще отидем до „Уигмор Стрийт“ — каза в добро настроение.
Пътуването с карета през Лондон бе по-вълнуващо от всичко, което бях виждала до този момент. По някаква незнайна причина си бях представяла Лондон без колите съвсем спокоен — шляещи се по улиците хора със слънчобрани и шапки, от време на време никоя влачеща се карета, без воня на изгорели газове, без безогледно фучащи таксита, които ще те сгазят дори когато се опитваш да пресечеш на зелено на пешеходна пътека.
В действителност беше всичко друго, но не и спокойно. Първо, че валеше. И второ, и без колите и автобусите движението беше крайно хаотично: карети и каруци от всякакъв вид се бутаха плътно една до друга, пръски от водата от локвите и калта хвърчаха наоколо. Макар че не смърдеше на газове, във въздуха се носеше неприятна миризма на разложено и на конски и други изпражнения. Никога досега не бях виждала толкова много коне на едно място. Само нашата карета беше теглена от четири черни и много красиви коня. Мъжът с жълтия редингот седеше на капрата и насочваше животните през навалицата с главоломна скорост. Каретата се клатеше необуздано и всеки път, когато вземахме някой завой, си мислех, че ще се обърнем. От страх и защото полагах неимоверни усилия да не се катурна върху Гидиън, почти нищо не видях от Лондон. Когато успеех да погледна през прозореца, абсолютно нищо не ми се струваше познато. Сякаш бях попаднала в напълно друг град.
— Това е Кингсуей — каза Гидиън. — Човек не може да го разпознае, нали?
Кочияшът ни предприе безразсъдно изпреварване на каруца с биволи и карета, подобна на нашата. Този път не можах да предотвратя земното притегляне да ме запрати към Гидиън.
— Този тип да не се мисли за Бен-Хур* — казах, докато отново се настанявах в моя ъгъл.
* Американски филм, базиран на едноименния роман на Лу Уолъс. Действието се развива по времето, когато е живял Исус. Бел. прев.
— Карането на карета е голямо удоволствие — отвърна Гидиън и гласът му звучеше сякаш завиждаше на мъжа на капрата. — Разбира се, още по-весело е с отворена карета. Лично аз предпочитам някой файтон.
Каретата отново се разклати и почувствах как започваше да ми се гади. Това преживяване определено не беше за хора с лабилни стомаси.
— Мисля, че аз предпочитам някой ягуар — казах изтощено.
Все пак трябваше да призная, че пристигнахме на "Уигмор Стрит“ по-бързо, отколкото предполагах, че е възможно.
Когато слязохме от каретата пред една разкошна къща, се огледах наоколо, но не разпознах нищо от тази част на града, въпреки че за съжаление посещавах зъболекаря си по-често отколкото ми се искаше. Въпреки това сякаш някакво бегло чувство на познатост се стелеше наоколо.
Беше престанало да вали. Лакеят, който ни отвори вратата, първоначално твърдеше, че лорд Бромптън не си е вкъщи, но Гидиън убедително го увери, че му е известно противното и че ако на мига не ни заведе при лорда и неговия посетител, ще загуби работата си още същия ден. Той сложи в ръката на изплашения мъж пръстена си с печат и му заповяда да побърза.
— Имаш собствен пръстен с печат? — политах, докато чакахме в преддверието.
— Да, разбира се — отвърна Гидиън. — Много ли си развълнувана?
— Защо? Трябва ли?
Пътуването с каретата още ми държеше, така че в момента не можех да си представя нещо по-вълнуващо. Но сега, след като го спомена, сърцето ми започна да бие като лудо. Спомних си какво бе казала майка ми за графа. Ако този мъж наистина можеше да чете мисли...
Опипах прическата си, която сигурно бе напълно съсипана от пътуването.
— Перфектна е — успокои ме Гидиън с лека усмивка.
Това пък сега какво трябваше да означава? Искаше непременно да ме изнерви ли?
— Знаеш ли какво? Нашата готвачка също се казва Бромптън — казах, за да прикрия смущението си.
— Да, светът е малък.
Лакеят тичаше надолу по стълбите с развети поли на редингота си.