Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Когато изведнъж едната от рицарските брони вдигна ръка и ни препречи пътя с едно опасно изглеждащо копие (или както там се наричаше), спрях като закована и шумно поех въздух. Сега вече знаех кой ни беше наблюдавал.
Напълно излишно рицарската броня проговори, при това с металически звучащ глас:
— Стой!
Идеше ми да извикам от ужас, но отново от гърлото ми не излезе нито звук. Все пак доста бързо разбрах, че не рицарската броня се движеше и говореше, а човекът, който бе в нея. Другата броня също изглеждаше обитавана.
— Трябва да говорим с Великия пазител — каза Гидиън. — Въпросът е спешен.
— Паролата — каза втората рицарска броня.
— Qua redit nescitis — отвърна Гидиън.
А, да, точно така. За един кратък момент бях наистина впечатлена. Той действително я беше запомнил.
— Можете да минете — каза първата броня и дори ни отвори вратата.
Зад нея се простираше още по-дълъг коридор, който също бе осветен от факли. Гидиън сложи нашата в една поставка на стената и забърза напред, а аз го последвах бързо, доколкото ми позволяваше кринолина. Вече бях започнали да се задъхвам.
— Тук е като в някой филм на ужасите. Направо сърцето ми спря. Мислех, че броните са само за декорации! Искам да кажа, че едва ли рицарските доспехи са на мода през осемнайсети век, нали? И сигурно не са от особена полза, си мисля.
— Пазителите ги носят заради традицията. И в нашето време не е по-различно.
— Но в нашето време не съм видяла рицар с доспехи. — Но после ми хрумна, че май все пак бях видяла. Просто си мислех, че са доспехи без рицар вътре.
— Разбързай се малко!
Беше му лесно да говори. Все пак той не трябваше да мъкне със себе си рокли с размерите на единична палатка.
— Кой е този Велик пазител?
— Орденът има един Велик пазител, който го ръководи. Разбира се, по това време е самият граф. Орденът все още е млад, основан е от графа само преди трийсет и седем години. Дори и по-късно председателвото често е поемано от членове на рода Де Вилърс.
Това означаваше ли, че граф Сен Жермен е от рода Де Вилърс? Тогава защо се казваше Сен Жермен?
— А сега? Ъъъ, искам да кажа в наше време? Кой е Великият пазител?
— В момента е моят чичо Фолк. Той е застъпил след дядо ти, лорд Монтроуз.
— Наистина ли? — Моят любим, винаги в добро настроение дядо като Велик пазител в тайната ложа на граф Сен Жермен! А пък аз винаги съм мислела, че е бил под чехъла на моята баба. — А какъв пост заема лейди Ариста?
— Никакъв. В ложата не могат да членуват жени. Макар че най-близките от семействата на членовете автоматично се числят към външния кръг на посветените, те нямат думата при взимането на решения.
То се знае!
Може би начинът, по който се отнасяше с мен, беше вроден при Де Вилърс? Нещо като генетичен дефект, заради който положителното им отношение към жените се изчерпваше с презрителна усмивка? От друга страна с Шарлот се бе държал много учтиво. И трябваше да призная, че в момента държанието му бе приемливо.
— Всъщност защо винаги наричате баба си "лейди Ариста"? Защо не се обръщате към нея с "бабо", както правят останалите деца?
— Просто така. А защо жените не могат да членуват в ложата?
Гидиън протегна ръка към мен и ме избута зад себе си.
— Затвори си за малко устата.
— Моля?
В края на коридора имаше друго стълбище. От горе нахлуваше дневна светлина, но преди да приближим стълбището двама мъже с извадени шпаги излязоха от сенките, сякаш ни бяха очаквали.
— Добър ден — поздрави Гидиън, който за разлика от мен дори не беше трепнал, но бе поставил ръка върху шпагата си.
— Паролата! — извика единият мъж.
— Вчера също бяхте тук — каза другият мъж и се приближи с още една крачка към нас, за да разгледа Гидиън. — Или вашият по-млад брат. Приликата е поразителна.
— Това ли е момчето, което може да се появява от нищото? — попита първият мъж.
И двамата зяпаха Гидиън с отворени уста. Носеха подобни на неговите дрехи и явно мадам Росини наистина беше права: мъжът по времето на рококо наистина обичаше шареното. Тези тук бяха комбинирали тюркоазносиньо на лилави цветчета с червено в кафяво, а единият наистина носеше лимоненожълт редингот. Трябваше да изглеждат ужасяващо, но все пак имаше някакъв стил в облеклото им. Просто беше малко шарено.
На главите си носеха перуки, от които над ушите се спускаха масури, а отзад на тила имаха малки опашки, които бяха вързани със сатенени панделки.