Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Глава 11

Мъжът с жълтия редингот прибра шпагата си.

— Последвайте ме.

Погледнах с любопитство през първия прозорец, покрай който минахме. Значи така изглеждаше осемнайсети век. От вълнение кожата ми настръхна. Но можех да видя само хубавия вътрешен двор с фонтана в средата, който вече бях виждала.

Отново се изкачихме по едни стълби, като Гидиън ме пусна да мина пред него.

— Вчера също си бил тук? — полюбопитствах. Шепнех, за да не може да ни чуе Жълтият, който вървеше само няколко крачки пред нас.

— За тях е вчера. За мен са изминали почти две години.

— И защо си бил тук?

— Представих се на графа и му съобщих, че първият хронограф е откраднат.

— Сигурно не му е станало особено приятно.

Жълтият се правеше, че не слухти, но направо можеше да се види как напряга уши под белите масури.

— Прие го с по-голямо самообладание, отколкото очаквах. И след първоначалния ужас бе изключително радостен, че вторият хронограф действително функционира и по този начин ни се предоставя още един шанс да доведем нещата до добър край.

— А къде се намира хронографът сега? — прошепнах. — Имам предвид в този момент, в това време?

— Вероятно някъде тук в сградата. Графът не би се разделил за дълго с него, защото и той трябва да елапсира, за да предотврати неконтролируеми пътувания във времето.

— Защо просто да не можем да вземем хронографа с нас в бъдещето?

— По много причини. — Тонът на Гидиън се беше променил, вече не бе толкова арогантен, но затова пък звучеше покровителствено. — Най-важните са повече от очевидни. Едно от дванайсетте златни правила на пазителите за боравене с хронографа гласи, че континуума не бива да се прекъсва. Ако вземем хронографа с нас в бъдещето, графът и родените след него носители на гена ще са принудени да се оправят без него.

— Да, но и никой няма да може да го открадне.

Гидиън поклати глава.

— Личи си, че досега не си изучавала естеството на времето. Има следствени връзки, които е много опасно да бъдат прекъснати. В най-лошия случай е възможно дори да не бъдеш родена.

— Разбирам — излъгах.

Междувременно бяхме стигнали първия етаж и минахме покрай още двама въоръжени с шпаги мъже, с които Жълтият размени шепнешком няколко думи. Как точно беше паролата? Хрумваше ми единствено Qua nesquick mosquitos. Непременно трябваше да се сдобия с нов мозък.

Двамата мъже зяпаха мен и Гидиън с нескрито любопитство и едва бяхме минали покрай тях, когато започнаха да си шушукат помежду си. Много ми се искаше да чуя за какво си говорят.

Жълтият почука на една врата. В помещението, бюро седеше друг мъж, който също носеше перука — но руса — и шарени дрехи. Над бюрото човек биваше заслепен от тюркоазен редингот и жилетка на цветчета, а под бюрото насреща му се смееха червени панталони до коленете и раирани чорапи. Вече нищо не можеше да ме учуди.

— Господин секретар — каза Жълтият, — тук е отново посетителят от вчера и отново знае паролата...

Секретарят погледна невярващо Гидиън в лицето.

— Как може да знаете паролата, при положение че я обявихме едва преди два часа и оттогава никой не е напускал къщата? Всички входове са строго охранявани. А вие коя сте? За жените достъпът тук е забранен.

Исках учтиво да кажа името си, но Гидиън хвана ръката ми и ме прекъсна.

— Трябва да говорим с графа. Въпросът е неотложен. И е много спешно.

— Те дойдоха от долу — вметна Жълтият.

— Но графът не е в къщата — обясни секретарят. Той бе скочил от мястото си и кършеше ръце. — Можем да изпратим куриер...

— Не, трябва да говорим с него лично. Нямаме време да изпращаме куриери напред-назад. Къде се намира той в момента?

— Той е на посещение при лорд Бромптън в новата му къща на „Уигмор Стрийт“. Провеждат разговор от изключителна важност, който бе насрочен след вашето посещение вчера.

Гидиън изруга тихо.

— Трябва ни карета, която да ни закара до „Уигмор Стрийт”. Веднага!

 — Мога да го уредя — каза секретарят и кимна на Жълтия. — Заеми се лично с това, Уилбур.