Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
— Прощавам ви и ви помилвам — казва Едуард бодро. — Ще живеете със сестра си и тя и аз ще ви уредим брак, когато първата година на вдовството ви приключи.
— Майка ми… — подемам.
Изабел прави леко движение, сякаш за да ме спре. Но Едуард вдига ръка за тишина, със сурово лице.
— Майка ви предаде своето положение и своя крал — казва той. — За мен тя все едно е мъртва.
— И за мен — изрича припряно Изабел, изменницата.
21
_Тауър, Лондон, 21 май 1471_
Това е поредната жива картина, разигравана от династията Йорк пред гражданите на Лондон. Кралицата на Англия, Елизабет Удвил, стои на голяма дървена сцена, която са построили пред двора на Бялата кула, с трите си дъщери до себе си, невръстният й син, в дрешка от златен брокат, е прегърнат нежно от баба си: провъзгласената за вещица Жакета. Изабел стои до кралицата, аз стоя до Изабел. Братът на кралицата, Антъни Удвил, който сега е наследил бащината си титла и е лорд Ривърс, който спаси сестра си, когато беше обсадена в Тауър, и победи останките от войските на Ланкастър, стои начело на личната си гвардия, строена в подножието на стъпалата. Личната гвардия на кралицата е от другата страна. Зад перила в синьо и тъмномораво, цветовете на Йорк, жителите на Лондон очакват зрелището, сякаш са дошли да гледат турнир и са изпълнени с радостно нетърпение той да започне.
Големите порти в стената на Тауър се отварят със скърцане, подвижният мост се спуска над крепостния ров с тежък, глух звук, и се появява Едуард, възседнал красивия си кестеняв боен кон, в лъскави доспехи с тесен златен обръч върху шлема, начело на своите лордове, братята му яздят от двете му страни, гвардията върви зад него. Тръбите изсвирват, знамената на Йорк се диплят на вятъра, който повява от реката, показвайки избродираната бяла роза на Йорк и техния герб с лъчистото слънце: трите слънца заедно, които олицетворяват тримата отново сплотени синове на Йорк. Зад победоносните момчета на Йорк идва носилка с драперии от сребърен брокат, теглена от бели мулета, с вързани назад завеси, за да могат всички да видят, седнала вътре, бившата кралица, моята свекърва, Маргарет Анжуйска, в бяла рокля, с напълно безизразно лице.
Гледам в краката си, към развяващите се знамена с лъчистото слънце, навсякъде, но не и към нея, от страх да не срещна студените й и изпълнени с ярост очи. Едуард слиза, предава бойния си кон на своя оръженосец, и се качва по стъпалата на Тауър. Кралица Елизабет идва към него и той улавя двете й ръце и целува усмихнатата й уста. Жакета пристъпва напред, а после се разнасят гръмки аплодисменти, когато той взема своя малък син и наследник, обръща се към тълпата и го представя. Това ще бъде Едуард, принц на Уелс, следващият крал на Англия, Уелският принц Едуард, бебето, което ще заеме мястото на мъртвия принц на Ланкастър, когото нито майка му, нито аз видяхме погребан. Това бебе ще бъде крал, съпругата му ще бъде кралица. Не аз, не Изабел.
— Усмихвай се — напомня ми Изабел тихо, и аз веднага се усмихвам и притискам ръце една в друга, сякаш също аплодирам триумфа на Йорк, толкова развълнувана, че едва мога да говоря.
Едуард подава невръстния си син на съпругата си и слиза надолу по стъпалата към мястото, където е спряла носилката. Виждам най-голямата принцеса, малката Елизабет, само на пет години, да се притиска към майка си и да стиска в шепа роклята й за по-сигурно. Кралицата нежно полага длан върху рамото на дъщеря си. Малкото момиче сигурно още от люлката е преследвано от разкази за Маргарет Анжуйска, точно като мен; а сега жената, от която толкова се бояхме, е пленена и затворена. Победителят Едуард я хваща за ръката, за да й помогне да слезе от носилката си, и я повежда нагоре по широките дървени стъпала към сцената, където я обръща, сякаш тя е пленено животно, доведено да се присъедини към сбирката от диви зверове в Тауър. Тя застава с лице към тълпата и хората изкрещяват тържествуващо, когато виждат вълчицата най-сетне пленена.
Лицето й е непроницаемо, когато поглежда над главите им към синьото майско небе, сякаш не може да ги чуе, сякаш нищо, което могат да извикат, не би могло да означава нищо за нея. Застанала пред тях, тя е кралица до мозъка на костите си. Не мога да не й се възхитя. Тя ме научи, че борбата за трона може да ти отнеме всичко, може да отнеме всичко на врага ти. Но си струва. Дори сега предполагам, че съжалява единствено за загубата; тя никога няма да съжалява, че се е борила, и ще продължи да се бори. Тя се усмихва леко на поражението си. Ръката й, която Едуард държи твърдо, не потрепва, дори воалът на високата й диадема не потрепва на вятъра. Тя е кралица, сякаш издялана от лед.