Пленница на короната

Братът на кралицата Антъни Удвил, лорд Ривърс, организира спорове между учени, в които теолози, тълкуващи Библията, спорят с преводачи на арабски текстове. Кралят влиза предрешен в стаята на дамите и сред множество писъци и престорен ужас ги пленява като пират, отмъква накитите от ръцете и шиите им, и ги заменя с по-изящни подаръци. Кралицата, със сина си на ръце и майка си до себе си, с дъщерите си в своята свита, се смее от облекчение през всеки ден на коледните празненства.

Не че аз виждам нещо от това. Аз съм все още част от домакинството на Изабел и Джордж, живея в двореца Уестминстър, който прилича на шумно и разхвърляно село, но не ме викат на вечеря, както би трябвало да постъпят с дъщеря на някога велик благородник и вдовстваща принцеса. Държат ме далече от погледите на хората като вдовицата на неуспял претендент, дъщеря на предател. Имам стаи в двореца с изглед към реката, близо до градините, и по времето за обяд и вечеря ми носят храната в стаята. Ходя в кралския параклис два пъти на ден и седя зад Изабел, със сведена в знак на покаяние глава, но не говоря с кралицата, нито с краля. Когато минават покрай мен, се снишавам в реверанс и никой от тях изобщо не ме забелязва.

Майка ми все още е затворена в абатството Болийо. Вече никой не се преструва, че тя е в свято убежище, че е потърсила уединен живот. Всички дават съвсем ясно да се разбере, че тя е задържана като затворничка и че кралят никога няма да я освободи. Свекърва ми е затворена в Тауър, в стаите, които принадлежаха на мъртвия й съпруг. Казват, че тя се моли всеки ден за него, и постоянно — за душата на сина си. Знам колко опечалена се чувства, а аз дори не го обичах. Що се отнася до мен — последната жена, оцеляла след опита за свалянето на Едуард от престола — аз съм държана в този сумрачен свят от родната си сестра, аз съм нейна затворничка и нейна повереница. Историята, измислена за пред хората, е че Джордж и Изабел се грижат за мен, измъкнали са ме от бойното поле, изпълняват ролята на мои настойници, и аз живея спокойно и удобно със семейството си. Помагат ми да се съвзема от ужаса на битката, от изпитанието на сключения под принуда брак и вдовството. Истината, както всички тайно знаят, е че те са мои тъмничари, точно както стражите в Тауър държат свекърва ми, а братята миряни в Болийо охраняват майка ми.

И трите сме затворнички, и трите сме без приятели, пари или надежда. Майка ми ми пише и настоява да говоря със сестра си, с Джордж, със самия крал. Отговарям й кратко, че никой никога не разговаря с мен, освен за да ми даде заповеди, и че тя ще трябва да се освободи сама, че не е бивало да си навлича това затваряне.

Но аз съм на петнайсет години — не мога да не се надявам. През някои следобеди лежа на леглото си и сънувам, че съпругът ми, принцът, не е загинал, а се е спасил от битката и ще дойде за мен ето сега — ще се покатери през прозореца и ще се изсмее на зашеметеното ми лице, и ще ми каже, че има прекрасен план, че отвън чака армия, която ще свали от власт Едуард, и аз ще бъда кралица на Англия, както искаше баща ми. Понякога си представям, че съобщението за смъртта му е било погрешно, че баща ми още е жив и че двамата събират армия в земите ни на Север и ще дойдат да ме избавят, баща ми — извисяващ се върху Миднайт, с блеснали очи под шлема.