Пленница на короната

— Млъкни! Не говори така за тях! Никога!

Без да мисля, захапвам леко ръката й, а тя надава вой от болка, дръпва се назад и ме удря силно през лицето. При удара изкрещявам и я отблъсвам назад. Тя се олюлява към стената и двете се поглеждаме гневно. Внезапно си давам сметка за зашеметеното мълчание в стаята и изпълнените със задоволство погледи на почетните дами. Изабел се взира в мен, с почервенели от гняв бузи. Чувствам как собственият ми гняв се оттича. Смутено вдигам богато украсената й диадема от пода и й я подавам. Изабел приглажда роклята си и взема диадемата си. Не ме поглежда изобщо.

— Върви си в стаята — изсъсква тя.

— Из…

— Върви си в стаята и се помоли на светата Дева за напътствия. Мисля, че сигурно си полудяла, след като хапеш като бясно куче. Не си подходяща да бъдеш в моята компания, не си годна за компанията на дами. Ти си едно глупаво дете, лошо дете, не можеш вече да се появяваш в моята компания.

Отивам си в стаята, но не се моля. Измъквам дрехите си и ги прибирам в един вързоп. Отивам до раклата си и си преброявам парите. Ще избягам от Изабел и глупавия й съпруг и никой от тях няма никога да ми казва какво да правя или да не правя, никога повече. Опаковам багажа си с трескава бързина. Бях принцеса. Бях снаха на кралицата вълчица. Нима ще позволя на сестра си да ме превърне в бедно момиче, зависимо от нея и съпруга й за зестрата си, зависеща от новия си съпруг, за да имам покрив над главата? Аз съм Ан Невил от рода Уорик — нима ще се превърна в нищожество?

Държа в ръка вързопа си, а пътното наметало е загърнато около раменете ми, промъквам се до вратата и се вслушвам. Откъм голямата зала се носи шумът на обичайната суетня, докато приготвят помещението за вечеря. Чувам как момчето, което се грижи за огъня, внася пъновете и изнася пепелта, и тракането, докато поставят с трясък подпорите и слагат плотовете на масите върху тях, после лекото скърцане на дървените крака по пода, докато влачат пейките, подпрени отстрани до стените на стаята. Мога да се промъкна край всички и да изляза през вратата, преди някой да забележи, че ме няма.

За миг оставам неподвижна на прага, с блъскащо като чук сърце, готова да побягна. А после се поколебавам. Не отивам никъде. Решителността и възбудата ми пресъхват. Затварям вратата и се връщам в стаята си. Сядам на крайчеца на леглото си. Нямам къде да отида. Ако тръгна към майка си, това е дълго пътуване, през половин Англия, а не знам пътя и нямам охрана, а после, в края на пътуването, ме очаква манастир и със сигурност — пленничество. Въпреки красивата си усмивка и лесно раздаваните помилвания, крал Едуард просто ще ме затвори под ключ заедно с нея и ще сметне това за добре разрешен дребен проблем. Ако отида в замъка Уорик, старите слуги на баща ми може и да ме посрещнат с обич и преданост, но доколкото ми е известно, Джордж вече е настанил нов обитател на мястото на баща ми, и който и да е той, просто ще ме арестува и ще ме върне на Изабел и Джордж, или дори нещо по-лошо — ще притисне възглавница върху лицето ми, докато спя.

Осъзнавам, че макар да не съм затворена като своята свекърва Маргарет Анжуйска в Тауър, нито като майка ми в абатството Болийо, също като тях не съм свободна. Без пари, за да наема охрана, и без изтъкнато име, което да всява респект, не мога да изляза пред света. Ако искам да се махна, трябва да намеря някой, който да се съгласи да ми даде стражи, и да се преборя за парите си. Нужен ми е съюзник, човек, разполагащ с пари и свита от бойци.