Пленница на короната

— Аз няма — казвам, почти шепнешком. — Аз няма никога да го забравя. Нито него, нито Миднайт.

Тя свива рамене, сякаш това няма голямо значение, изправя се на крака и приглажда роклята върху стройните си хълбоци, нагласявайки златния си колан.

— Трябва да се представиш на краля — казва тя.

— Така ли?

Изведнъж ме обзема страх.

— Да. Аз трябва да те заведа. Гледай да не кажеш нещо погрешно. Не прави глупости — тя ме оглежда със суров, критичен поглед. — Не плачи. Не отговаряй рязко. Опитай се да се държиш като принцеса, макар да не си.

Преди да успея да изрека и дума повече, тя прави знак на дамите си и излиза начело от покоите си. Следвам я, а трите почетни дами се подреждат зад мен. Много внимавам да не настъпя роклята й, докато тя върви начело през замъка до покоите на краля. Шлейфът й се хлъзга надолу по стълбите, влачи се през благоуханните тръстики по пода на голямата зала. Следвам го, както котенце следва чиле вълнена прежда; сляпо, като глупачка.

Очакват ни. Вратите се разтварят със замах и аз виждам Едуард — висок, рус и красив, седнал зад маса с разтворени по нея книжа. Не прилича на човек, който току-що е водил кървава битка, убил е настойника си, а после е повел отчаян форсиран марш към друга битка до смърт. Изглежда изпълнен с живот, неуморим. Когато вратите се отварят, той вдига поглед, вижда ни и се усмихва със сърдечната си лъчезарна усмивка, сякаш всички още сме приятели, сякаш ние все още сме малките дъщери на неговия най-голям приятел и ментор. Сякаш още го обожаваме като най-великолепния по-голям брат, когото едно момиче може да има.

— А, лейди Ан — казва той, надига се от мястото си, заобикаля масата и ми подава ръка.

Отпускам се в дълбок реверанс, а той ме повдига и ме целува по двете бузи — първо по едната, а после по другата.

— Сестра ми моли да я извините — казва Изабел, с глас, преливащ от искреност. — Тя е съвсем млада, няма още петнайсет години, ваша светлост, и се е покорявала на майка ни, която се провини в погрешна преценка, и е трябвало да се подчини на баща си, който ви предаде. Но аз ще я взема под своите грижи и тя ще бъде вярна на вас и рода ви.

Той ме поглежда. Красив е като рицар от книга с приказки.

— Знаете, че Маргарет Анжуйска е победена и никога повече няма да потегли в поход срещу мен?

Кимвам.

— И че нейната кауза беше напълно неоснователна?

Усещам, че Изабел трепва от страх, без да я гледам.

— Вече зная това — изричам внимателно.

Едуард се изсмива остро.

— Това ми е съвсем достатъчно — казва той непринудено. — Заклевате ли се да ме приемете като свой крал и повелител и да подкрепите правото на моя син и наследник, принц Едуард, да наследи престола?

Затварям за кратко очи, чула името на съпруга си, при споменаването на мястото на съпруга ми.

— Да — казвам. Не зная какво друго мога да кажа.

— Закълнете се във вярност — казва той тихо.

Изабел ме побутва по рамото и аз коленича пред него, който ми беше като брат, после — крал, след това — враг. Наблюдавам го да видя дали ще направи знак, че трябва да целуна ботуша му. Питам се колко ниско ще трябва да падна. Събирам длани в молитвен жест, а Едуард поставя ръцете си от двете им страни. Ръцете му са топли.