Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
И всичко това — разигравано за камерите на Джак Рипън!
Хората често си говорят за филми, в които героите наистина умират, но през всичките си години в Индустрията никога не съм познавал човек, който да е твърдял, че наистина е гледал такъв филм. Те са част от градския фолклор точно както стопаджиите и убийците с куки вместо ръце. Помня дори, че съм чел в „Таймс“ статия как те са мит, измислица на сценаристите и религиозните откачалки. А ето че Джак Рипън, един от най-могъщите мъже в Холивуд, снимаше такъв филм с убийство, заснето на живо, и то със запазения знак на уважаваната си киностудия. Покрай японските дрънкулки и онези двама костюмирани жълтурковци предполагах, че продукцията е за износ, но въпреки това! За какво му е на Рипън да снима такава гнусотия? Колко щеше да забогатее от нея човек, който и бездруго не си знаеше парите?
Е, и аз си извлякох поука: никога да не вярвам на драсканиците на шибания „Лос Анджелис Таймс“.
Когато се върнах при цивилизацията — такава, каквато е — установих, че ръцете ми върху волана още се тресат в буквалния смисъл на думата. Знаех си, че трябва да се насоча право към къщи, да дръпна щорите, да се пъхна за две-три седмици под одеяло и да се помъча да забравя всичко, което съм видял, но не вярвах, че е по силите ми. Отбих от магистралата към Студио Сити и спрях пред първото заведение, което се изпречи пред очите ми и което нямаше табела, изписана със засукани букви и саксии по прозорците. Оказа се, че е кафене към някакъв спортен клуб — псевдомъжкарският антипод на долнопробните кръчми, в каквито се събират все преуспели младоци — но просто не можех да продължа нататък, без да се подкрепя.
Отидох с тежка стъпка право на бара и си поръчах голям „Джак Даниълс“, който пресуших на един дъх.
— Още! — рекох на бармана, дребосък с мустаци и яке с емблемата на „Лейкърс“.
Мустака изгледа кръвнишки треперещите ми ръце и по лицето му се появи тик, но ми наля още едно питие. Изпих и него също тъй светкавично, с което си спечелих втори кръвнишки поглед и тик.
— Някакъв проблем ли има? — поинтересувах се аз.
Дребосъкът сви рамене, прибра бутилката и понечи да тръгне нанякъде, но аз го спрях и си поръчах халба „Анчър Стийм“. Барманът успя да озапти устната си, затова пък заигра веждата му. Въпреки това не изглеждаше особено притеснен, когато прибра парите ми от плота.
Бърбънът не ми се отрази особено добре, но не го бях и очаквал. Отпих юнашка глътка от бирата, поех си два пъти въздух, защото от газираното се разхълцах, сетне отпих отново. Халбата бе почти преполовена, но малко ми просветна. Пак треперех, но не толкова силно, и волю-неволю стисках халбата с две ръце. Когато пресуших и бирата и си поръчах втора, криво-ляво бях овладял тремора. Завъртях се на високия стол и огледах обстановката.
Заведението беше окичено от горе до долу с вимпели на спортни отбори, със знаменца на телевизионни канали, със спортни снимки, програми на първенства и какви ли не плакати, които се мъдреха по всички рафтове и куки. От всички ъгли на помещението гърмяха деветдесет телевизионни приемника, по които излъчваха различни мачове. Върху най-големия екран с извънредни включвания предаваха срещата между „Доджърс“ и „Метс“. Звукът на всички приемници беше пуснат до дупка и цареше невероятна олелия. Тъкмо чуеш как на някоя среща са отбелязали гол и докато намериш екрана, вече са пуснали реклама. Свиреше и музикалната кутия, макар че дори и да я чувах, надали щях да разпозная песента — някакво оглушително ретро пънк парче, от ония, които ми се струваха безсмислени още първия път, когато съм ги слушал и се е предполагало, че съм достатъчно млад, за да ги разбирам. За късмет не бе достатъчно да превъзмогнеш какофонията на различните стадиони, които спореха за надмощие. Да-да-да-дум-да-дум… Гол!
Първата ми глътка от втората бира вече не бе така кръвожадна — започвах да се чувствам горе-долу човек. В това помещение, пълно с щастливи бейзболни запалянковци, в ослепителната светлина на катодните лъчи и неоновите реклами, сред дъхавия звук на пуканки върху нагорещен тиган всичко, случило се тази вечер, вече ми се струваше невъзможен кошмар. После отново ме втресе. Тъкмо да се окопитя с по-мощна глътка бира и мача на „Доджърс“, когато ги видях.
Беше налудничаво. Нямах никаква причина. Бяха си съвсем безобидни, сигурен съм в това.
На маса под плакат на Санди Куфакс в цял ръст бяха насядали неколцина японци на средна възраст в крещящи ризи и с шапки за голф. Пред тях имаше две-три халби бира, с които те непрекъснато вдигаха наздравици и се заливаха от смях. Вероятно бяха тук в командировка и бяха дошли да си починат вечерта и да се почерпят. Или пък бяха туристи, напуснали за малко тузарския си хотел, за да вкусят от нощния живот в Америка. Бог ми е свидетел, просто не можеха да изглеждат по-безопасни.