Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Сплъстената ми коса беше цялата в спечена кръв. Брадичката ми също беше оплескана с кафяво. Под челюстта имах моравочерна цицина с големината на тенис топка, още една — по-малка, се синееше на дясното ми слепоочие, но колкото и да е изненадващо, лицето ми не бе пострадало, още повече като се има предвид как се чувствах. Наплисках се с вода и си измих зъбите, след което започнах да плюя кафяви съсиреци и установих, че два от зъбите вдясно се клатят. Разкопчах много внимателно ризата и изпъшках отчасти от болката в гръдния кош, отчасти заради грозната гледка, разкрила се пред очите ми: по гърдите и кръста ми имаше най-малко десетина морави синини. Натиснах полекичка всяка с пръст, но така и не разбрах къде ме боли най-много. Установих, че стига да не си поемам много дълбоко въздух, болката в ребрата криво-ляво се търпи. От това, че изобщо дишам, разбрах, че белите ми дробове не са разкъсани, но все пак съзнавах, че не е зле в скоро време да ида на лекар.
Бях толкова погълнат от несретите си, че не мислех съзнателно какво точно се е случило, ала сигурно някъде дълбоко тази мисъл ме е глождела. Все още се мъчех да се съблека с намерението да си взема гореща вана, когато си спомних всичко. И както не се бях замислял, изведнъж започнах да мисля само за това. То изникна внезапно и злокачествено като тумор — не се махаше и туйто. Всъщност беше по-скоро интуиция — или предчувствие, отколкото съзнателна мисъл, но при всички положения, въпреки болката и изкушението да се изкъпя, бях обладан от него. Не биваше да губя и миг.
Дори не тръгнах да търся чиста риза, просто облякох отново кървавата риза от предния ден. Все пак имах благоразумието да грабна шушляковото яке и една бейзболна шапка, която да поприкрие сплъстената ми от кръвта коса, но това бе единствената отстъпка, която направих пред здравия разум. Изхвърчах — по-скоро излязох със залитане от къщи и се метнах на колата. Паниката се надигаше в мен толкова бързо, че измести дори болката в ребрата. Отпраших като ненормален, тоест както подобава на един истински жител на Лос Анджелис.
Когато спрях пред „Нощен приют“, пожарникарите още бяха там.
Тълпата от зяпачи беше малобройна за пожар, но още си беше доста рано. На тротоара преобладаваха проститутките. Надявах се да са избягали отвътре.
Стигнах някак от колата до жълтата лента, с която полицията беше отцепила улицата. Отидох при един пожарникар, който пушеше малко по-встрани.
— Какво се е случило? — попитах го прегракнало.
Той ме огледа от глава до пети и се подсмихна.
— Май са те скъсали от бой. Или си скитник? — поинтересува се мъжът.
Сигурно си го бях изпросил, но още не можех да се преборя с паниката.
— Какво, по дяволите, е станало? — подвикнах аз.
Онзи метна цигарата — трябва да отбележа, че дори не я угаси с обувка — и се почеса по дебелия космат врат.
— Пожар — каза ми.
— Това го виждам. Но какво се е случило?
— Всичко е изгоряло до основи — кимна пожарникарят. — Вероятно е умишлен палеж. Ама вие да не сте от „Таймс“?
Погледнах се — сякаш ме беше влачил порой — сетне погледнах и него.
— Не — отговорих на въпроса му. — От „Дейли Нюз“ съм.
— Това за умишления палеж да си остане между нас, чу ли? Че току-виж ми изстинало мястото.
— Има ли ранени? — не мирясвах аз.
— Не! — отвърна онзи и запали поредната цигара. Усетих как паниката ме поотпуска. — Тия курвета са доста чевръсти. Всички се измъкнаха невредими.
— Ами Роза Мендес?
— Коя?
— Роза Мендес. Съдържателната на „Нощен приют“.
— Доколкото знам, не е пострадал никой. Най-малкото не сме намирали трупове. Ти да не си от редовните? — поинтересува се мъжът и се подсмихна хитро-хитро.
— Какво?
— От редовните клиенти ли си, питам. Някои от девойчетата хващат око. За проститутки де.
Опитах се да го изгледам презрително, но никога, дори в най-добрите ми дни, не ме е бивало за тези неща, а след последните случки, стоварили се на главата ми, батерията с нравствено възмущение явно съвсем се бе изхабила. Затова просто се отдалечих.
Тръгнах към ъгъла, където няколко от момичетата на Роза се бяха събрали и гледаха пожарникарите. Едно още беше по работно облекло, но другите бяха само по пижами. Всичките бяха младички и сякаш бяха дошли от бежански лагер. Познах момичето с татуираното цвете, с което вече се бях срещал, когато идвах първия път в „Нощен приют“.