Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Бесът бръкна чак до китките в корема на момичето. Дебелата златна гривна върху лявата му ръка заблещука на прожекторите сред кръвта и слузта. Усетих как ми се гади и преглътнах, за да не повърна. Идеше ми да се разрева. Това не бяха никакви специални ефекти. Направо пред очите ми младичката проститутка на Роза беше изкормена за пред камерата. Онзи кретен Джак Рипън — мамка му! — снимаше филм, в който една от героините наистина умира, и то не къде да е, а в някакъв си окръжен парк.
Страшилището продължи да бърника в корема на младата жена, която потрепна леко, но пак не издаде и звук. Молех се вече да е мъртва, после обаче видях как тя примигва точно когато бесът изтегли от дупката дълго лъскаво черво. Камъкът беше целият в кръв, дори черното кимоно на жреца бе опръскано, макар че той още не бе вдигнал чело от скалата. Страшилището продължи да тегли от крехкото тяло на момичето черва, които намотаваше внимателно като филактерия около ръката си, докато накрая тя не заприлича на смъкнала кожата си змия, захапала чудовището чак до лявото рамо. После разкъса с рязко движение на лапата увисналата ивица — от стомаха на момичето остана да виси дълго гнусно черво. Младата жена сигурно вече беше мъртва, но сърце не ми даваше да фокусирам бинокъла върху лицето й и да се убедя в това.
Останалите продължаваха да стоят на колене като вкаменени, а чудовището претърколи нехайно тялото на Шери по скалата и я ритна. Тя падна и се скри от погледа ми — слава богу! — но макар и да бях далеч, чух как трупът й пльосна на земята.
Страшилището захвана да размотава бавно дългото черво върху ръката си, като започна от рамото. Оглеждаше го съсредоточено, както лекар чете електрокардиограма. Няколко пъти спираше и кимаше одобрително, сякаш доволен, че вътрешностите на момичето са качествени. След като размота червото, го просна върху скалата на спирала, повтаряща спиралата от йероглифи, изрисувани върху плоския камък. След това влезе насред спиралата, като внимаваше да не настъпва червото, и подобно на другите, коленичи и опря чело о скалата. Рогата му сочеха право към мен — честен кръст, изглеждаха си съвсем истински.
Спусна се мъртвешка тишина, ако не се брои вездесъщото бучене на генератора и на големите прожектори, около които кръжаха насекоми, хвърлящи върху скалата огромни като от прилепи сенки, инак нищо не помръдваше. Нямах представа какво чакат и за какво им е да снимат всичко това, ако камерите изобщо бяха включени. Страхувах се да направя и най-малкото движение, да не би да се търкулне някое камъче или да вдигна и най-лекия шум, който да наруши невероятното спокойствие на гледката. Все пак погледнах нагоре, защото ми се стори, че чувам плясък на огромни криле — вероятно дори на ястреб — но не видях нищо друго, освен няколко малки камъка, паднали от отсрещния хребет, и озареното от звездите небе.
Когато отново сведох очи, чудовището беше изчезнало. Не го бях чул да слиза от плоския камък, но на снимачната площадка нямаше и следа от него. Сякаш по знак — както всъщност вероятно и беше — останалите бяха вдигнали глави от земята и пак се разщъкаха. Продуцентът и паралиите си кимнаха и пак влязоха във фургона, жрецът слезе с помощта на асистентите от плоския камък. Операторът и другите се запретнаха да прибират апаратурата. Угасиха всички прожектори без един и аз най-неочаквано се озовах в мрак, което ми беше само добре дошло. Приплъзнах се надолу по издадената скала — казах си, че не е зле да се махна час по-скоро оттук, докато това изобщо е възможно. Не исках, докато се изтеглям, да се натъкна на някого.
И точно тогава се сетих.
Отпърво не бях сигурен, но трябваше да проверя, докато екипът не е раздигал всичко. Пак се промъкнах в края на зъбера и насочих бинокъла към окървавения плосък камък. Хората от снимачния екип още се суетяха с апаратурата, а „актьорите“ се бяха разотишли от площадката. При камъка нямаше никого.
Но го нямаше и червото.
Нямаше го и когато бях погледнал към небето, а после отново бях извърнал очи към плоския камък. Реших, че „чудовището“ вероятно го е взело със себе си, тъй като не бях видял и как си е отишло и то. Но това, че червото го няма, ми се видя особено странно. Може би не по-странно от всичко друго, на което бях станал свидетел, но някак си смущаващо.
Нямаше за кога да умувам. Дръпнах се от прикритието си и по пътеката слязох от скалите. Един-два пъти се хлъзнах и ми се стори, че съм вдигнал невероятен шум, но както личеше, никой не ме усети. Вече долу се върнах по същия път на мястото, откъдето бях влязъл във Васкес Рокс. Беше тъмно като в рог, земята беше изровена, ала след всичко, което бях видял, бях уплашен до смърт и не рискувах да паля фенерчето.