Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Един от японците забеляза, че ги зяпам. Ухили се и вдигна халбата — просто се държеше дружелюбно, сигурен съм — и тогава видях при свивката на лакътя татуиран дракон. Другите също се извърнаха към мен и вдигнаха халбите.
Трябваше и аз да вдигна бирата.
Трябваше да вдигна халбата и да отвърна на наздравицата им.
Изобщо не биваше да се замислям.
Но ето на! Някъде отвътре се надигна непреодолима тръпка. Разтреперих се още по-силно и отпреди. Барманът явно го бе забелязал, защото мустакът му пак се разтресе и той забърза към мен.
Но аз не го изчаках. Станах, метнах парите на плота и хукнах към вратата. Чух, че японците се кикотят на масата, чух как халбите им звънтят, а тълпите по телевизионните стадиони реват в хор. Едвам успях да изхвърча през вратата и се издрайфах направо на тротоара точно пред заведението. Едно момиче и едно момче понечиха да влязат, но щом ме видяха, на бърза ръка се отказаха и пак се качиха в колата.
Изневиделица се разтресох отново и повърнах втори път. Както стоях, се хванах за стомаха и усетих, че съм станал вир-вода и ризата ми е наквасена от потта. Пак ми се пригади и едвам се сдържах да не се издрайфам за трети път.
Стигнах криво-ляво при автомобила, отворих със сетни сили вратата и се свлякох на предната седалка. Смъкнах я и легнах, стиснал очи — потях се, треперех като листо и си представях как отново и отново разпарят корема на Шери.
След известно време — не знам точно колко, успях някак — и аз не знам как — да стигна до къщи.
Ако не бях толкова разтърсен, сигурно щях да забележа, че нещо не е наред. Или ако не бях обърнал бирите и двата двойни бърбъна. Но не е изключено пак да не забележех нищо, понеже бабаитите, които ме причакваха, си знаеха работата.
Първият изскочи още щом затворих входната врата. Сграбчи ме за дясната ръка и я изви зад гърба ми, когато се пресегнах да запаля осветлението в антрето. Понечих да извикам, но онзи ми запуши устата с ръка в кожена ръкавица и още преди да ми е хрумнало да се опитам да го ухапя, ме фрасна под лъжичката и ми изкара целия въздух. Ако не ме държеше като в менгеме, отдавна да се бях строполил на земята. Първият удар беше последван от бърза серия крошета по бъбреците, от които ми излязоха свитки.
Тласкан единствено от първичния инстинкт, стоварих с все сила крак върху ходилото на бабаита, който ме държеше. Той не ме пусна, но все пак охлаби хватката и без да губя и миг, аз го ръгнах с ляв лакът. Улучих го в стомаха и ръката в ръкавица ме пусна. Но още преди да съм се възползвал от предимството, вторият нападател ме изрита сякаш със стоманения връх на обувката си по ташаците и ме прати в орбита.
Стоварих се на пода, пред очите ми се мержелееха огнени кръгове. Нападателите тутакси се впуснаха да ме ритат с все сила по главата и гърба. Опитах да се поприкрия, но къде ти: тъкмо затулех някое местенце по тялото си, и се оголваше друго, от което двамцата веднага се възползваха. Помъчих се да се свия на кравай и да се претърколя по-надалечко, но онези просто ме последваха, докато се търкалях от антрето към хола, като пътем ме подритваха. Марти Бърнс — човешка футболна топка.
Вкъщи беше тъмно, но пердетата в хола не бяха дръпнати. Вечер обикновено ги пускам, защото долнопробната кръчма по-нататък по улицата — „Чимичан Ра Ла“, имаше святкаща неонова реклама, която направо ме влудяваше. Тази вечер обаче неоновата табела бе единственият начин да зърна за миг нападателите си. Видях, че и двамата са азиатци — както предполагах, вероятно японци — и са дребнички, затова пък каква сила притежаваха! Между опитите да покрия очите си и струята кръв, капеща в очите ми, не успях да разгледам добре чертите им, но и малкото, което видях, никак не ми хареса. Вършеха си работата съвсем безизразно — върху лицата им не се четеше нито удоволствие, нито злоба, само непреклонна решимост. Въпреки болката и кръвта нещо в лицата им ми се стори познато. Плисна ме леден страх, когато осъзнах, че съм виждал това изражение и преди: върху лицето на най-добрия ми приятел Джоуи Буркана.
Виж, това вече наистина ме изплаши.
Когато вече нямах сили дори да се прикривам, побоят най-неочаквано беше прекъснат. Единият от нападателите — малко по-висок и с бръсната глава, ме изрита за последно право в гърдите. Първо чух как едно от ребрата ми изпука и чак след това усетих болката. Замолих се да не ми е разкъсал белите дробове, после си казах, че това е най-малкият ми дерт. Къдрокоско се запъти предпазливо към прозореца на хола, като пътем ме настъпи по ръката. Дръпна пердетата и в стаята стана тъмно като в рог. Най-малкото се надявах, че не виждам заради пердетата, а не защото съм гушнал букета. Онзи кретен се замъчи да дръпне пердетата до края, но те все не се срещаха в средата. Какво да се прави, евтиния!