Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— Трябва ми — отсече Паху. — Трябва ни на всички нас!
Но не убеди Ума — мен ако питате, според нея Паху просто се лигавеше — накрая обаче тя вдигна ръце.
И така, четиримата отпрашихме по пътя за Кентърбъри с диджеридуто, завързано за покрива на мъничкия автомобил. В зависимост от скоростта вятърът свистеше в странния инструмент, който издаваше звук, наподобяващ гърлено тананикане. Всъщност сега бе по-приятно, отколкото когато бе свирил Паху. Хората в другите коли току ни гледаха смаяни, но поне можехме да сме сигурни, че и да падне мъгла, няма да ни блъснат.
Пейзажът наоколо отново беше красив. Стада овце, които си пасяха кротко, и ниви, осеяни с дълги тънки пръти.
— Това пък какво е? — поинтересувах се аз.
Ума и Шобан свиха рамене, но Паху ми отговори:
— Стълбове за хмел. Растението пълзи нагоре по тях.
— Хмел ли? От който се прави бира?
— Амин, брато — кимна Лаху.
— Бре, бре, бре! — зацъках аз. — Красиво е едва ли не като реклама на „Будвайзер“.
— Навремето в областта се е произвеждало много бира. Сега обаче пивоварните са закрити. Дългата ръка на мултинационалните корпорации.
— Името на звяра — рекох аз.
— Мислиш, че е смешно ли? — попита ме Паху.
Не мислех нищо. Казах го колкото да се намирам на работа, да пусна някоя и друга шега, за да не измрем от скука. Паху обаче се обиди. Обиди се като някое сръдливо хлапе.
Усмихнах се, за да му покажа, че се шегувам. В отговор Паху оголи срещу мен жълтите си зъби.
— Този непукизъм! На американците всичко им е през оная работа, затова и целият не толкова развит останал свят е настроен срещу тях. И дърветата умират точно заради този непукизъм и отношение „тра-ла-ла, все ми е тая“.
— Не те разбрах.
— Знаеш прекрасно за какво ти говоря.
— Мили боже! — простена Шобан и погледна към Ума. — Нима смяташ да пътуваме през цялото време с тия двамата?
Ума не й отговори, но се сви на седалката и на мен ми се стори, че май обмисля възможностите. Стори ми се и че въздиша. Сигурно щях да я чуя, но диджеридуто бе заблеяло особено гръмогласно.
Подминахме едно поле и овците по него се разбягаха от колата.
Знаех какво им е.
Прииска ми се да съм с тях.
Денят вече се бореше с мрака, когато пристигнахме в Кентърбъри. Наближиш ли града, първото, което виждаш, е катедралата. Готическите й кули се възправят над цялата местност и при вида им си помислих колко ли внушителни са изглеждали те преди четири-пет века, когато тук на талази са прииждали богомолци, невиждали нищо по-величаво от някоя схлупена дървена къщурка или селската черква. Тъкмо такава бе според мен целта. Катедралата си е внушителна дори днес, макар че Кентърбъри ми се стори малък и затънтен — явно нарочно не го застрояваха, та храмът да изглежда още по-величествен. Докато прекосявахме града, разглеждах улиците и колкото и повърхностни да бяха първите ми впечатления, останах с усещането, че има прекалено много магазини за свещи и за сувенири и дрънкулки, чиято единствена цел е да накарат туристите да се разделят възможно най-бързо с парите си. Но доколкото знаех, градчето бе капан за туристите още от времето на Чосър.
Ума беше разтворила върху коленете си карта и упътваше Шобан, която не преставаше да ругае тихичко. Която и улица да й посочеше Ума, тя се оказваше или затворена, или задънена. Уж Кентърбъри бе малък град, а беше невероятно трудно да караш из него. След като свърна към петата тясна улица, по която надали щеше да мине и кола като нашата и пред която се мъдреше табелата „Влизането забранено“, Шобан завъртя волана наляво и спря на тротоара.
— Дявол го взел! — засъска тя и грабна картата от Ума.
Другата жена понечи да възрази, после обаче се отказа, вдигна ръце и се загледа в тухлената стена зад стъклото. Стара тухлена стена. Поне така пишеше на плочата върху нея.
Шобан проучваше с мърморене картата. По едно време Паху се надвеси над рамото й, но Шобан изръмжа — в буквалния смисъл на думата — и той отскочи като тапа назад.
— Там има много гняв — прошепна и кимна.
— Замислял ли си се да се посветиш на терапията? — попитах го аз.
— Вече съм го правил.
Тръпки ме побиха, като си помислих какво е било.