Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
И някъде към двайсетина полицейски коли.
Ченгетата бяха отцепили почти цялата строителна площадка. В края на пътя стояха двама отегчени офицери, които спираха всекиго, понечил да мине през загражденията. Зад тях се мотаеха двайсетина строители с каски, които пиеха кафе и си бъбреха с хората от снимачния екип на Би Би Си.
По дърветата отзад бяха протестантите, обявили се срещу строежа на пътя. Бяха си направили къщички по високите клони, свързани помежду си с увиснали кабели и жици. Загледах прехласнат как един от обитателите на къщичките се плъзга десетина метра по един от кабелите, прихванат с ремъци отзад на гърба. Стори ми се ужасно опасно: усетих се, че съм притаил дъх, докато човекът не стигна относително безопасните клони на съседното дърво.
— Какъв е този цирк? — попитах аз.
Шобан отби встрани и спря още преди ченгетата да са ни показали със знаци да се махаме. Слязохме от колата и отидохме на строителната площадка. Двама от полицаите ни изгледаха кръвнишки, но не си направиха труда да ни спрат и да ни питат какво търсим тук. Останах с впечатлението, че са свикнали тук непрекъснато да идват хора.
— Ще потърся нашия приятел — обясни Ума. — По-добре ме изчакайте тук.
Кимнах и се разположих върху един стар пън. Очаквах и Шобан да остане с мен, тя обаче не се отделяше и на крачка от Ума, която се запъти към протестантите.
Огледах се. Личеше си, че съвсем доскоро тук е имало гора, в която е изсечена просека, за да бъде продължено шосето. Част от новия път вече бе павиран, но инак той не бе покрит и бе изровен от дълбоки коловози, останали от различните машини. След милион години в някой научен музей вероятно щеше да има такива коловози и посетителите щяха да се дивят какви ли хора са живели в наше време.
Чух зад себе си мокър звук и видях някакъв тип с яке, на което пишеше „Би Би Си“: пикаеше край един от фургоните на подвижните телевизионни станции. Докато си го тръскаше, той забеляза, че го зяпам, и ми намигна. Побързах да извърна очи, но мъжът дойде при мен, както си вдигаше ципа.
— Намира ли ти се огънче, мой човек?
На устната му се поклащаше цигара.
— Не — отвърнах му аз. — Всъщност я чакай!
Бях се сетил, че преди да се изнеса от хотела, съм взел кутийката кибрит с емблемата на „Савой“ и съм я пъхнал в джоба си. По навик. Метнах я на мъжа и му казах да я задържи.
— Мерси! — благодари ми той и си запали цигарата. — Ти от кои си?
— Моля?
— На страната на кои си? На онези путьовци, дето са накацали по дърветата, или на путьовците, които искат да ги отсекат.
— На ничия — отговорих му, объркан от неговия тон.
Онзи ме изгледа подозрително от глава до пети и изведнъж ме достраша, че ще ме познае и ще домъкне снимачния екип. Само това оставаше — около мен пак да се вдигне тупурдия!
— Ти да не си от „Индипендънт Телевижън Нюз“? — поинтересува се мъжът. — Познат си ми отнякъде.
— А, не. Аз такова… само минавам оттук. Заедно съм с едни хора, които търсят някакви други хора.
— Както и да е, мой човек. Само питам.
— Какво точно става тук?
Онзи всмука с все сила от цигарата.
— А, стара история! Влачи се вече от няколко седмици. Онези мърляви путьовци по дърветата са си пасмина чекиджии. Не искат тези путьовци тук… — махна той с цигарата към строителите — да секат дърветата.
— Аха! — рекох аз.
— Тези путьовци долу са негодници. Мразя ги в червата. По цял ден си седят на задниците и получават заплата да се наливат от сутрин до вечер с чай.
— Значи си с протестантите.
— Не, мой човек, аз съм от Би Би Си-то.
— Друго те питах. Доколкото разбирам, си на страната на онези там по дърветата.
— Аз съм само звукооператор. Хич не ме е еня. Но ще ти кажа едно, мой човек… — наведе се той съзаклятнически. Аз също се приближих — да го чувам по-добре. — Всички тия тук са си путьовци.
След тези думи угаси цигарата и си тръгна.
— Пфу! — въздъхнах аз.
Шантава страна!
Изведнъж хората вляво се раздвижиха и се засуетиха. Неколцина от полицаите се втурнаха натам, екипът на Би Би Си ги последва, но без да си дава много зор. Огледах се да видя къде са Ума и Шобан, ала не ги открих. Понеже нямаше какво друго да правя, и аз се помъкнах след тумбата.